„Сестра ми пеперудата” и пречистващата сила на преодоляната болка

Сестра ми ходеше непрекъснато превързана с бинтове и марли. Всичко във външния свят можеше да я нарани, но тя не се страхуваше да ходи на училище, да работи, дори да изкара шофьорски курс. Надявам се, че повестта „Сестра ми пеперудата” ще подкрепи хората с проблеми и заболявания така, че те да бъдат приети по-добре от обществото.

Надявам се също чрез тази книга загубите да бъдат преосмислени като възможност за връщане на изгубеното. Защото близките ни са там, където можем да говорим за тях с любов, пише авторката на книгата "Сестра ми пеперудата" Магдалена Абаджиева.

Откъс от повестта „Сестра ми пеперудата” от Магдалена Абаджиева

Случвало ми се е да загубя ключовете си, портфейла, разума си, но гробът е такава голяма мъка, която трудно може да се загуби. Въпреки това се случи. Загубих гроба на сестра си. Беше Черешова задушница, една година след като тя почина. Толкова време ми трябваше, за да намеря сили и да отида на гробището след погребението. Тръгнах с колата към Кумарица, на трийсетина километра от София. Това беше единственото спрямо възможностите ми място, което успях да уредя, за да погреба сестра си. За Малашевци и Орландовци се оказах бедна. Колко ли други хора като мен са искали да погребат любимите си хора някъде наблизо, а не са успели? Защото какво е гробището, ако не надежда, че можеш отново да направиш нещо добро за онези, които си загубил. Да им занесеш храна, вода, да прелееш вино, да засадиш цвете, да поседиш и да им поговориш. Това е място, на което можеш да заведеш мъката си. Навсякъде другаде тя ти тежи, раздира те отвътре. Само в гробището мъката се умирява и успокоява.
Влизам в Кумарица, завивам вдясно след прелеза и спирам. Тръгвам да вървя. Не се разминавам с хора, само с приведените им наполовина тела, надвесени над земята. Превил е Господ хората, сякаш са натежали на себе си. Присвило се е и гробището, смалило се е. Някъде пръстта е намокрена от прелятата вода и виното. Цветя във вази, сухи пасти, череши, жито и свещи. Няма друга такава разтеглена и тъжна маса като гробището на Задушница. Гледам да видя гроба на сестра си, но не мога да го открия. Тук беше, може би малко по-надолу. Връщам се обратно и тръгвам пак, за да си припомня пътя. Неудобно ми е, че стърча така сред хората. Навеждам се, навеждам се и ми се струва, че започвам да пълзя. Няма го гроба. На мястото, на което трябваше да е той, има няколко разхвърляни парчета цимент. Белите камъчета, с които го бях засипала, са разпилени. Само кръста виждам – застинала черна птица, която иска да се отдели от земята и да тръгне нагоре към небето, а не може. Зачитам се в името. Не може да бъде, та това не е сестра ми! Някой друг ли е погребан тук? Краката ми омекват, мисля си, че ще получа удар и ще падна. Виждам срещу себе си жена и я питам:

– Да сте виждали гроба на сестра ми? Тука беше, а го няма. Някакво друго момиче е погребано в него...

– Не зная – отговаря жената. – Не съм идвала отдавна и не съм се заглеждала. Вземете си, за Бог да прости – и ми подава кутия с бонбони.

А напекло едно слънце, лошо да ти стане! Поне да се беше поскрило малко, да беше облачно станало, мъгливо даже, та да си помисля, че заради мъглата не мога да намеря гроба. Ама на слънце всичко се забелязва. И белите камъчета, които бях насипала отгоре, блестят разпилени наоколо и нямаше как да не се видят. Навеждам се, събирам няколко от тях и си ги пускам в джоба. След това съм се прибрала вкъщи. Сложила съм камъчетата на перваза на прозореца и така ги открих сутринта.

Ставаше ми ясно, че гробищата са, за да се приберат живите, а не мъртвите. Няма ми я детската стая, няма я сестра ми, която спи на леглото срещу моето, няма ги нейните обувки до моите в коридора, няма ги очилата ѝ на бюрото. Само един гроб ми беше останал и аз го изгубих. Вечер гледах да видя някоя по-ярка звезда на небето, припомнях си всички онези приказки за това как отлитат душите, как отиват по-близо до Господ и се радват, но не ми олекваше. Високо са звездите, пък и не всяка нощ се виждат. Гроб ми беше нужен – и тръгнах да го търся.
Отидох до родното ни село. Къщата бях продала, но с жената, която я купи, поддържахме връзка. Отвори ми тя портата, качих се по стълбите, завих към лозето и тръгнах по пътеката към крушата в края на двора. Там играехме на съкровище и заравяхме всякакви джунджурии. Аз – тайно от нея. Тя – тайно от мене и ги търсехме после. Спрях се при дървото. Чаках да видя някакъв знак. Да духне вятър и да залюлее клоните или пък птица да кацне. Да мине облак пред слънцето, докато гледам, или мушица поне да трепне във въздуха. Нищо. Пръстта под крушата беше добре прекопана. Никъде не видях нито по-голяма бучка, нито вдлъбнатинка някаква. Така си и тръгнах, без да съм намерила нищо.

Селото ни е на двадесет километра от Русе. Затова реших да се отбия в града и да видя Дунава. Вървях по крайбрежната алея, спирах се около понтоните, гледах корабите. Реката си оставаше спокойна, протягаше се, не спираше да тече. Тръгнах към главната улица. Подминавах кафенетата, магазините, оглеждах хората. Знаех, че това усещане, че всеки момент мога да видя сестра си, е заради познатия пейзаж и заради десетките наши разходки по същата тази улица. Спрях се пред една книжарница и влязох. Много книги, шарени, всякакви, някои от тях съм чела, други никога не съм разлиствала. И тогава я видях – „Алексис Зорбас” на Казандзакис. Любимата книга на сестра ми. Толкова пъти я препрочиташе, че понякога я питах: „Пак ли този Зорбас?”.

– Пак.

Купих книгата, а вечерта в хотела започнах да си я чета. На сутринта ми се струваше, че я знам цялата. И не само това – знаех нещо повече.
Тръгнах да се прибирам към София. На път от Русе винаги правехме почивка на Обнова – село, близо до Плевен, на половината път. Подминах последните къщи и малко след тях спрях. Тръгнах навътре в полето. Носех малка лопата, няколко камъка и книгата. Тук-там стърчаха дървета. Спрях се под най-голямото, бавно изкопах под него дупка, зарових книгата, а камъните наредих отгоре. И седнах до сестра си.