Скулпторът Хайтов в спиритически сеанс

Люба Кулезич

Внушителна скулптурна група от бюстове, изпълнени в реалистичен маниер е надвиснала стряскащо от тавана. Гледката е доста екстравагантна и прогонва подозренията за традиционализъм. Главите сякаш са изтръгнати от постаментите си след вандалска акция.

Излети са от материал, имитиращ склонността на бронза към вечност. Но увиснали над главата на зрителя, наподобяват осъдени на бърза смърт чрез обесване.

Приличат и на свикан по тревога състав на Страшен съд, който всеки момент ще се произнесе по казус, жизненоважен за популацията. Но пък в мизансцена има и нещо трагикомично, защото съдиите са облечени в шутовски одеяния. Тогите им са от черни чували за боклук, от онези които има в шкафа си всяка усърдна домакиня.

Така изглежда, че главите на Иван Вазов, на Васил Левски, на Лев Толстой, на Александър Пушкин, на Добри Войников, на Димчо Дебелянов, на Христо Ботев, на Княз Борис І Покръстителя всеки момент ще поемат към някое бунище. Такова провокативно решение съдържа публицистична жлъч в антиглобалистки дози. Затова пък приковава вниманието.


        Пантеонът на обесените

Скулпторът Александър Хайтов би трябвало да е доволен от ефекта, който откроява центъра на изложбата му. От два дни тя може да бъде видяна в залата на издателство „Захари Стоянов” в Полиграфическия комбинат.

Още с влизането си дори случайният посетител би разбрал търсения контраст между материите и образите. Може и да не му хрумне да го окачестви като пост-модерна закачка с отрицателите на патриотичните и православни пориви в изкуството. Александър Хайтов също избягва заигравките с учените думи. Прилича на човек,  който следва кипежа на кръвта си.

Той разказва как статията на някаква критичка го предизвикала за тази изложба-отговор. Дамата изказала облекчението си, че от залите вече са изчезнали архаичните ликове с мустаци, с калпаци и с възрожденски рединготи „алафранга”. Сашо пък решил да реабилитира заклеймените типажи без да се бои от упреци в национализъм и ретроградност.

Един въздействащ бронзов портрет на баща му Николай Хайтов подсказва, че национализмът и мракобесието не са синоними, както често ни принуждават да мислим кресльовците на площадното патриотарство. Много от култовите текстове на писателя чакат да бъдат препрочетени. Парадоксалният Мариус Куркински вече го направи в разтърсващия си спектакъл „Сътресение”, който разкрива неочаквано проницателни кодове към народната душа.

Синът е посветил изложбата си на 90-годишния юбилей на баща си и й е дал мотото „Духовете ви чувам”. Освен че заглавието приляга за спиритически сеанс, то е и препратка към романа „Гласовете ви чувам” на Димитър Талев.

Образът на хуления и репресиран от ДС за национализма си след Девети Талев не е сред историческите и сред литературните типажи, избрани от Александър Хайтов. Но тази липса е компенсирана от забележителните портрети на писателката Яна Язова, на карикатуриста Борис Димовски, на държавника Стефан Стамболов, до един свободни от смирението на пажовете и слугите.


       Те вече гледат отвисоко  /Яна Язова, Николай Хайтов, Борис Димовски/


Главата на авторката на трилогията „Балкани”, включваща романите „Левски”, „Бенковски” и „Шипка”, е най-новата работа на скулптора. Не толкова приликата, колкото усещането за живо човешко присъствие показва, че той не случайно е известен като майстор на портрета.

По образец на бюста от изложбата отскоро е излят барелефът на легендарната със стоицизма си писателка на входа на дома й на ул. „Раковски” 161 в София. Една от най-маниакалните клевети, разпространявани някога в българската култура, упорито дамгосва Николай Хайтов като похитител на ръкописите на Язова. Идиотското и несъстоятелно твърдение, че Хайтов е задигнал оригинала на романа „Левски”, за да го издаде от свое име, все още обрича името на Язова на булевардни спекуланти.

Изключена от соцкултурата за цели три десетилетия до загадъчната й смърт през 1974 г., тя все още чака грамотна оценка за приноса си към изграждането на националния роман. Александър Хайтов е изваял образа на писателката като знак за преклонение към гордата й самота и към моралната енергия на родолюбието й, отстоящо на светлинни години от поръчковия патриотизъм.

В същото време творбата му е жест на съпротива към лъжите, които чернят името на Николай Хайтов години след като е напуснал този свят. Не само Александър, но и другият син на писателя Здравец Хайтов са убедени, че оклеветяването на баща им има политически корени и предпоставки, заложени още в предишния режим, но охотно продължени през прехода. Те водят към скрити гнилостни процеси в мисленето на българите за себе си, лутащи се между нихилизма и псевдо националистически възпаления.

Дали това е така или не е тема за дълъг разговор. Важното е, че с изложбата си Александър Хайтов показва, че да отстояваш българския си духовен ген не е ретро поведение, а е възможност с различни естетически проекции. Разбира се, странно е присъствието на безизразната физиономия на президента Първанов сред фигурите на бунтари, свободлюбци и водачи, рискували главите си вместо да продадат националното си достойнство. Може би в концепцията на художника историческите знаци, белязващи българската съдба не винаги са заредени само с положителни заряди? Трудно е да се обясни един компромис на фона на видимата своенравност на автора.


      Тя винаги чака


Малките му пластики например не робуват на никакъв буквализъм. Те тревожат въображението с изтънченост и с толкова дръзко отношение към формата, че сякаш са дело на артист, школуван далеч на запад от Калотина. Тази многопосочност е вълнуваща с поканата си за бягство от еднообразието, от щампите, от рутината.

Изложбата, събрала и стари, и нови работи си струва да се види. Хубаво е това да стане в следващите две седмици, преди залата на издателство „Захари Стоянов” да бъде разчистена от новите собственици, закупили цялото крило на Полиграфическия комбинат откъм улица „Николай Ракитин”. Трансформирането му в поредния тръговски център с лъскави стъкла и заслепяващи витрини вече е на път.