Студентите и българската свобода

Повече от показателно е, че българинът, свикнал да обмърморва кого ли не и какво ли не, не дава да се изрече лоша дума за студентите. На тях им се прощава много, да не кажа всичко; трудно им се вменява, и то с кански усилия, дори „смъртния грях”, че са „красиви и интелигентни”, каквито те – по презумпция  – и би трябвало да бъдат.

Всички – дори полицията – на този ден гледат на студентските лудории през пръсти, бащински съветвайки ги единствено да внимават, та да не пострада някой.

Зад това отношение към студентите, убеден съм, се крие един дълбок, дори несъзнаван отглас от непомръкващата у нас почит към „книжовността, таз сила нова”. Защото спасението и възходът ни като народ са дошли тъкмо оттам, от книжовността, не от другаде. Не от юмручното право, нито диващината на дебелите вратове или от агресивното невежество на тълпата. Ни най-малко.

Невежеството и самозабравата са докарали тези беди и катастрофи на България, с които изобилства историята ни. Може би тъкмо тук, като един вид естествена реакция, се корени и обичта към студентите, които, освен че стават „знаещи”, са и млади, необвързани с покварата на миналото, а имат и идеали.

Нещо, както настоява в едно свое есе Георги Марков, което силно отличава студентите от политиците. Защото каже ли се „народ”, студентът с право казва „ние”, а политикът – „ония”. Под „свобода” политикът разбира най-вече правото да оправдава своите грешки, а пък студентът – премахването на всякакъв вид диктатура.

И тъй е било винаги. Още от 1907 г., когато с освирквания и снежни топки софийските студенти бламират личния режим на цар Фердинанд, бранейки академичната си автономия. Ответните репресивни мерки са печално известни: университетът е затворен, голям брой студенти са арестувани или интернирани по родните си места, някои са пратени в казармата, други – принудени да заминат да следват в чужбина.

Тогава основателят на кръга „Мисъл” и баща на българския модернизъм д-р Кръстьо Кръстев, сам той университетски преподавател по естетика, се обръща към българското студентство със следния призив, който и днес не е изгубил актуалността си:

Касае се за борба, отчаяна борба между една всеразвращаваща власт и гордата, още и неподкупна българска младеж; касае се затуй дали в България ще съществува свободна наука; дали нейният културен прогрес ще бъде ръководен и занапред от горди и свободни духове, или ще стане играло в ръцете на безсъвестни натрапници; дали българските граждани ще бъдат третирани като измет, или като граждани; дали най-сетне в България ще царува закон, правда и ред, или тя ще бъде управлявана като измет, по кеф и произвол, като някаква полудива африканска провинция! Ето за какво се касае!

Наистина безкрайно тежка отговорност ляга върху плещите на българските студенти, и то далеч преди световните студентски протести през 1968 г. За чест на нашето студентство трябва да кажем, че то устоява дори в условията на тоталитарна диктатура.

През споменатата 1968 г. група възпитаници на Историческия факултет на Софийския университет – Едуард Генов, Александър Димитров и Валентин Радев  – организират протестна акция срещу потъпкването на Пражката пролет от страна на Варшавския договор. Тази „организирана контрареволюционна група” лежи с години в затвора. Могат да се дадат и още немалко примери.

Чак до януари 1989 г., когато при посещението на Франсоа Митеран в България се случи нещо, дотогава немислимо: въпреки грижливата „селекция” за срещата на френския президент с българските студенти, едно момиче стана, престраши се и попита колко дълго може да остане на власт един държавен ръководител и не е ли редно след десетилетия той сам да се оттегли.

Като днес си спомням бурното оживление в аудиторията на Алма Матер, тропането по банките, вцепенението на ректора проф. Минчо Семов, загубил ума и дума, както и полъха на свободата. На непознатата дотогава за нас българска свобода, която изведнъж обзе университета. И не го напусна задълго, прераствайки в първата студентска окупация през 1990 г. след „танковата касета” на Петър Младенов и първата студентска санкция срещу властта, довела до оставка.

Този студентски дух избуя наново през 1995-1996 г., като разчисти Жан-Виденовите безумия и върна страната в нейното европейско русло след пълния икономически крах на страната и поредния политически крах на БСП.

И накрая, през 2013 г., след машинациите на Станишев, Доган и # Кой? (Орешарски, Пеевски и Цветан Василев) третата студентска окупация направи всичко възможно, за да отвори очите на хората за онова, което мнозина проумяха едва на следващата година – при фалита на КТБ. Уви, доста късно.

Затова в кризисни моменти българското обществото обръща поглед към студентите. Явно усещайки, че в смутни и трудни времена тъкмо те, цветът на нацията, знаят как най-добре да реагират.

Неслучайно, по волята на съдбата, Софийският университет „Св. Климент Охридски” не просто съседства с парламента, но и доминира над него. Сякаш, за да покаже какво е и какво би трябвало да бъде съотношението между властта и интелекта на нацията. И как всяко управление, дръзнало да подцени това фактическо положение на нещата, бива тутакси наказано.

Защото университетът не само дава знания и предлага професионално поприще. Той е и поле на свободата, в което се формират свободните личности, тъй потребни на един народ.

А и нека никога не забравяме – както припомня в похвалното си слово за св. Климент Охридски един от ректорите на Алма Матер, протопр. проф. Стефан Цанков през 1941 г. – какъв всъщност е бил заветът на този първи български светител, който освен народен пастир и учител, е и апостол на нашата свобода. Св. Климент неспирно повтаря в словата си: Вие сте призвани към свободата” (Гал. 5: 13), тъй като сам той е работил в евангелски дух за нейното извоюване и запазване, за нейното благодатно, творческо действие в живота – свобода за всеки човек и народа, и, значи, свобода за всеки българин, за българския народ, за България, тъй застрашена тогава и тъй застрашавана и по-късно отвътре и отвън.

Завет на св. Климент за българската свобода, валиден и днес.

Тони Николов
Култура