Уникално! Изложба на големия Сашо Дяков

Александър Дяков е роден на 28 май 1932 г. в София. Сашо, както всички го наричат, е рожба на два възрожденски рода, посветили живота си на културата и Съединението на България.

Дядо му по бащина линия – Пеньо Дяков – е съратник на Стефан Стамбовов и народен представител.

Дядо му по майчина линия пък – Иван Хаджиниколов – получава образованието си в Австрия, става книгоиздател, дълги години е и директор на Солунската мъжка гимназия. Съосновател и член на първия ЦК на ВМРО. Именно той открива и привлича за народната революция Гоце Делчев.

Майката на Сашо Дяков, Невена Хаджиниколова, е първата българка, която произнася на френски език приветствие от името на българската младеж в ООН.

Баща на Сашо е д-р Цветан Дяков, възпитаник и д-р на Бюкселския университет. Избран е за народен представител, в НС участва в приемането на закона за защита на българските евреи. След Девети септември 1944 г. е осъден от Народния съд, а семейството му интернирано. Личният му архив и част от архива на ВМРО мистериозно изчезват и странно как по някое време се озовават в Скопие.

"Дух и материя" - 1965 г.

Още 13-годишен Сашо Дяков започва да тренира бокс в „Славия”. Това е неговият бунт срещу системата. Напредва бързо и няколко години е шампион на страната.

През 1958 г. Дяков завършва „Скулптура” в Националната художествена академия в класа на Михаил Кац.

Бързо става част от света на българските художници, артисти и писатели. Участва в национални изложби, негови работи са представени в Париж, Венеция, Антверпен, Равена и дори в Австралия.

В забележително събитие се превръща изложбата му „Проекти ХХ век” през 2001 г.

Той е художник постановчик на емблематични български филими като „Хроника на чувствата”, „Веригата”, „Вълчицата”, „Спомен за близначката”, „Хемингуей”, „Може би фрегата”. Участва в „Смъртта на заека”  и „Бащата на яйцето”.

Неговата съдба е повод Валери Петров да напише сценарият „С любов и нежност”, а режисьорът Рангел Вълчанов да реализира филма. Сашо Дяков е автор на феропластиката в тази лента и изпълнява главната роля.

Докато се организираше сегашната юбилейна изложба изведнъж се оказа, че негови проекти, приети надлежно от държавни комисии и с подписани договори, не са били реализирани. Никой обаче не знае защо.

На 10 ноември негов колега го поздравява: „Честито, Сашо! Край на гоненията...”.

Мистериите обаче не свършват дотук. От Националната художествена галерия изчезва бронзовата му скулптура „Септимври”. Уникалната „Дух и материя” вече не е в Градската художествена галерия. Други негови творби се оказват складирани в с. Кубратово.

Триметровият монумент в памет на Йорданка Чанкова „Тишина пред разстрела” в Пловдив е унищожен и се оказва, че липсва дори снимков материал на този паметник в Държавния архив.

Преди 3 години от управление „Архитектура и благоустройство” – София изчезва скулптурата „Колесницата”.

Слава Богу, че емблематичният паметник „На падналите за Свободата” в Бургас все още си е на мястото. 

"Колесница" - 1988 г.

Преди пет години приятел на Сашо Дяков – Велимир Попов - го описва по следния начин: „… Една от най-колоритните фигури на софийската бохема — чешит, бунтар и непукист. Голям скулптор, Сашо Дяков дарява и българското кино с една уникална с изповедалността си роля във филма на Рангел Вълчанов „С любов и нежност“.

В своята книга „Трето полувреме” същият Попов разказва невероятни истории с главен герой Сашо Дяков. Предлагаме ви две от тях.

Оглозгана рибена кост

Хесапът се завръща от командировка от Гедерето. С малкото пари които се полагаха, с триста зора успял да си купи модерна кройка дъфелкот; немците имаха водеща конфекция. Хесапът си беше конте, слугуваше му на това си увлечение и не про-пущаше случай да се похвали, както и сега пред доста голяма група колеги, заседнали на разпивка в Клуба на журналистите.

- Скивайте, майни, какъв реглан ръкав и тази дискретна шарка — на рибена кост, направо зашеметяващо! Никой в София няма такова нещо!

- Айде, сядай, да почерпиш по случая!

- Готово, майни, да го оставя на гардероба и идвам.

Сашо Дяков мимоходом чува това и веднага планът му е готов. В Клуба на журналистите всички се познават, като едно семейство са и очакват какво ще стане. Сашо бута два кинта на гардеробиерката, инструктира няколко шашкъна, петимни за зевзеклъци и театрото започва. Влиза, сякаш току-що пристигнал, първият, дигнал зиморничаво яката на дъфела, завърта се окола масата на Хесапа, да го огледа добре и на ужасения му въпрос — оттткккъде ггго кккупи?

- Амчи от ЦУМ, имаше опашка, ама изчаках, какво му плащаш, четирийсе лева.

И така — втори, трети, четвърти. Хесапа онемява и посърва. Накрая влиза Сашо и на него му дошъл реда. Нехайно премята дъфела на облегалката и подклажда:

- Като си купих този дъфел тази сутрин, много му се зарадвах реглан ръкав, рибена кост, малко се усъмних, дето е толкова евтин; ама сега като гледам — половин София с него се е облякла, язък му за фасона!

- Кккакккъв фффасон, бе! Оггглозгггана ррибя кккост; фффасон, кккак пъккк не!

- Абе оглозгана рибя кост, ама един в София! А върви сега си го занеси на гардероба и честито! — успокоява топката Сашо и тупва миролюбиво Хесапа по гърба.

Шейх Бадраддин - 1981 г.

Ренато Гутузо

Таман се бях уволнил от казармата, през 1960 година и веднага навлязох в живота и динамиката на русенските художници, участвах и в есенната градска изложба. По него време беше голямото размърдване на изкуството, след дълъг сън от съветски приспивателни. Заговори се и за младите пловдивски майни, какви нови тенденции и прочие авангардности. Решихме цялата русенска гилдия да идем до Пловдив — око да види на място. Хем колективно с намаление по влака. Късна есен, настанихме се в Тримонциум, запознахме се с майните. Случихме се за обсъждането на изложбата, имаше и софиянци. Тогава видяхме Димитър Киров, а и други пловдивчани, колко любят и копират италианския художник Ренато Гутузо. Митю още си търсеше физиономия като творец и както Лили Иванова по същото време, имитираше мод а мо Рита Павоне, така и той абсолютно повтаряше Гутузо. Появи се репродукция на момче яде с дървена лъжица — хоп и Киров същата картина… и т.н. Казвам го, щото следващият разказ на този анонимник Астика, е въз основа на обожанието на пловдивските майни към Ренато Гутузо. Давам думата на Астика:

Идва, значи, в София на гости на комшии на Дяков италианец. Той веднага забелязва, че гостът много прилича на Ренато Гутузо. По онова време положението с Гутузо е деликатно. Преди това той дал голяма картина за излагане в България, но нашите за по-евтино възлагат на един тираджия да я докара. Тирът обаче хладилен и пристига с включен хладилник и картината като норвежки айсберг. Става скандал, Гутузо уж комунист пък ситуацията срамна. Оправиха се там, поканиха го за изложба… Сашо говори с италианеца и звъни в Пловдив. Кокорбашии в Пловдив бяха Киров и Йони Левиев. Йони беше препатил от друга, не по-малко забавна история със Сашо (ще я разкажа и нея друг път), та резервиран. Сашо им вика: — Слагайте софрите! Водя ви Ренато Гутузо! Йони намира албуми, запознава се с лика на художника и по-късно одобрява.

Йони претендираше, че знае и италиански — работата сигур. Идва Дяков с Гутузо. Онези сверяват — всичко точ. Сядат по веригата кръчми, и — здраво се подкарват. Гутузо им подарява скици в негов стил (от Дяков) и ги кани да излагат в Италия. Те — в Рая! Така няколко дни. На изпращане, с предплатено такси до София, Йони вика — Сашо, мислех те за идиот, но ти свестен излезе! Хем жив Ренато Гутузо докара в Пловдив!

Сашо се провиква от таксито:

- Другия път Леонардо да Винчи ще доведа!

Ето какво пише в своята страница в интернет Любо Николов.

Васко Николов е от редките и изчезващи породи в България. Лъчезарен, страхотен веселяк, душа на всяка компания и човек, който обича написаното слово. И понеже сме след ловен излет, приказката тръгва за Дончо Цончев. Васко му е голям фен:

-         Прочетох "Старецът и морето". Ами Хемингуей не можа

така да докосне сърцето ми както Дончо Цончев. Чакай сега да ти разкажа нещо от Дончо.
И започва Васко с вродена артистичност да импровизира.
Разказът "Мегре" ми е познат, но си трая, защото ми е интересно.
Ще цитирам част от разказа в оригинал: "Мегре се казва кучето на един мой приятел. Става дума за мъжки, рунтав дратхаар. Колкото до човека, той също е мъжки, без да е чак толкова рунтав и се нарича Александър Дяков. Това е големият наш скулптор, не по-малък боксьор в миналото. Не мога да измисля по-добро име за ловно куче, наистина. Всъщност Сашо винаги е бивал смайващ с умението си да дава имена на кучета. Някога държеше пес, наречен “Петров”. Не настоявам, че непременно този пес бе кръстен на художника Илия Петров – преподавател на Сашо в академията. Но нали се сещате как звучаха команди от вида например: “Петров, тука! Седни! Стани! Легни! Абе твойта мамица калпава”... И тъй нататък. По-късно, когато Дяков вече бе женен, кучката му се казваше “Булка”. Стотици пъти сме го чували по неин (на кучката) адрес да крещи: "Булка, легни! Стани! Донеси ми това. Чуваш ли ма, курветино такава!” И прочие..."
След блестящото изпълнение на Васко започвам:
- Познавам Сашо Дяков. Веднъж го попитах на кого е нарекъл кучетата си Петров и Булка. И разбрах, че Петров се е казвал кварталният милиционер, а дъщеря му е станала кръстница на другото куче като казала: "Тати, виж какво е бяло като булка."
Васко ме гледа втрещено. Чувства се излъган. Успокоявам го:
- Нали словото на Дончо е докоснало душата ти - това е най-важното. Ако беше написал истината, нямаше да ти направи впечатление, нямаше да има разказ. Фантазията на писателя е като на китайския готвач. Когато бях в Пекин, опитах ястия от седем направления в китайската кухня. Великолепни и странни за нас. Например, червени домати със захар, свинско с мармалад и т.н. Магията беше, че ястието няма нищо общо с вкуса на продуктите, от които се приготвя.

Фрог нюз припомня, че още през 90-те години на м.в. склупторът Сашо Дяков имаше идея за Паметника на съветската армия в София. Той предлага пиадесталът да остане и на негово място да се сложи Христос.