Във френските книжарници се появи анкетата на Светлозар Жеков с Кирил Кадийски

Из каталога на издателството: През 2003 г. в България бе публикувана обемна “Литературна анкета” с поета, преводача и издателя Кирил Кадийски (роден1947 г.). Тя съдържа разговори между Кадийски и Светлозар Жеков, негов приятел от повече от трийсет години, също издател и не по-малко свързан с българския литературен живот.
Въпреки че са се провели в писмена форма, разговорите текат съвсем свободно и нерядко дори се отклоняват на други теми. Те са едновременно разказ за един живот, свидетелство за определена епоха и излагат личен възглед върху литературата. Словото е често наситено с факти. А лицата, подложени на критика, са поименно назовани – това показва не само загрижеността на Кадийски за прецизност, но и желанието му да намери и раздаде правосъдие.

Впрочем пред нас изниква все един и същ въпрос: как да обясним факта, че Кадийски е признат в България по-скоро като преводач, главно на руска и френска поезия, отколкото като поет, докато във Франция, където голяма част от стиховете му са преведени, намира признание именно поетът?

Разговорите се представят като самозащитна изповед в отговор на този въпрос.

Кирил Кадийски е български журналист, писател, поет и дипломат, роден на 16 юни 1947 г. в Ябълково, Кюстендилско и поезията му е преведена на много езици. Бивш директор на Българския културен център в Париж."

Книгата беше посрещната с голям интеирес и за по-малко от месец излязоха някожлко отзива. Предлагаме ви два от тях.

Жан-Пол Гавар-Пере - Кирил Кадийски: „Надеждата е утрешната болка“

Кирил Кадийски е роден през 1947 г. в България. Поет, есеист, преводач, той е извън официалните критерии на литературата при социалистическия режим. Той е един от основателите на българския самиздат и първият частен издател в страната си. Превежда френски и руски поети, включително Вийон, Юго, Бодлер, Верлен, Маларме, Рембо, Аполинер, Сандрар, Тютчев, Бунин, Блок, Волошин, Пастернак. Става един от най-превежданите български поети в Европа и най-вече във Франция, където е бил директор на Българския културен институт в Париж. Повечето от книгите му вече са преведени на френски, включително „Ламентации“ (Fata Morgana, 2001). Авторът се поддава на чистата наслада, но също така и на мощта на едно обемно творчество, което не откликва само на простото любопитство към видимото, четимото, но и на желанието да видим онова, което е отсъствие, липса, сянка.

Пленник на времето, в което е осъден да живее, той се стреми да съхрани тайните на съществуването и сътворението. Тук той се разкрива изцяло на близо 600 страници в рамките на една своеобразна анкета под формата на интервю с критика и издателя Светлозар Жеков. Със сигурност твърди, че всичко, което е имал да каже, вече го е казал в поезията си. И все пак в това доста дълго събеседване той много точно посочва опорните точки в живота си и в своите търсения. Наред с всичко останало споменава каква роля са играели жените, сексът, любовта за неговото вдъхновение, както и за неговата вяра. Мисълта му постепенно се отдалечава от света, от политиката и нейните маловажни проявления, в които българската поезия се е изгубила до такава степен, че е заприличала, както казва той, на „паталогоанатомична зала, където се пазят какви ли не уроди във формалин“.

Загърбвайки ги, Кадийски се оставя да бъде понесен от небесни концерти, за да разбере кой е, като се дистанцира от всички, които шикалкавят и се лигавят с изкуството и литературата.

Освобождавайки се от идеологическите императиви, авторът остава остър критик, изпречил се срещу държавно устройство, за коeто все още има съмнения, че е достойно за това име. Напускайки официалните издания, той не престава да претендира за творческа свобода и да се бори за нея. Остава все така непримирим независимо от различните си въплъщения и официални роли. Едновременно с това той лавира между постулатите на двете най-големи според него литератури: френската и руската. Първата вярва в нещото, втората – в нищото. А самият той е в центъра на това най-значимо противопоставяне.

Вярващ в самоотвержеността на твореца, той продължава своя път, заклеймявайки тайните на една корумпирана власт, която под знамето на демокрацията практикува организирана престъпност. И макар да смята, че напредъкът в литературата е нещо илюзорно, това не му пречи да предприема все нови и нови поетически приключения там, където „надеждата е утрешната болка“. Но какво от това. Без илюзии, щом „на кръст не може да виси духът“ и за да оцелее надеждата, „душата трябва да се стреми да се залови дори за сламка“.¬

LE SALON LITTÉRAIRE, Jean-Paul Gavard-Perret, 23.11.2020

Патрик Вагнер: "Добра литература с български вкус"

Eто една доста изненадваща книга. По-точно разговор между двама ветерани на българската словесност. Може да си кажете: е, кому е нужно? Явно е, че българската литература я няма много по рафтовете на нашите библиотеки. Освен това бихте ли могли да посочите някой български писател или поет? Ето, първата заслуга на тази книга е, че ще ви позволи да отговорите на този въпрос: Кирил Кадийски! И ще ви трябват не по-малко от 600 страници, за да си изясните пътя на този влюбен в словото творец. И една възможност също да се върнете към годините преди падането на Стената, със системата от Съюзи на писатели, с авторите колаборационисти, храненици на системата благодарение на компромиси със съвесттаq и с други, които предпочитат самиздата – Kадийски е от вторите.

В днешната действителност, между Ковид и тероризъм, забравяме, че Европа беше разделена на две и едва от три десетилетия ги няма оградите от бодлива тел, оная бодлива тел, която не можа да попречи на идеите да минават свободно през тях. Твърде много неща ни обединяват, въпреки нашите различия в духовността и литературата. Два свята са привличали нашия автор – руският и френският („Руснаците те учат да виждаш, французите – да мислиш“). И ето, че се чувстваме в свои води при това възкресяване на половин век четене и писане, включително с откриването на големите имена, на най-значимите или по-редки произведения, на голямата и малката история.

Кирил Кадийски е роден през 1947 г. Той е най-превежданият български поет в Европа и най-вече във Франция. Самият той превежда „прокълнатите“ Бодлер, Рембо и Верлен сред мнозина други (през 2002 г. е удостоен с наградата „Макс Жакоб“ за цялостно творчество). Кадийски е отдаден изцяло на своето призвание. Над двайсет години превежда нашите литературни колоси, за да ги направи достояние на своите съвременници. Работи като бенедиктински монах в периодите между пътувания до Париж по стъпките на своите предшественици, в търсене на литературни спомени. „44 avenue du Maine“ например е стихотворение на българския поет Атанас Далчев. На място Кадийски установява, че номерът вече не съществува и на неговото място сега е гарата Монпарнас!

Житейски шансове, срещи, също толкова невероятни – като онова откритие в една антикварница в София. Екземпляр от „Легенда за Новгород“ на Сандрар, смятана за изгубена, нещо, което ще му позволи да се срещне с дъщерята на поета Мириам Сандрар. Или пък онзи анекдот за поета Арсений Тарковски, на когото руските власти връчили стихове на грузински, за да им направи превод на руски. Ставало дума за младежките стихове на „бащата на народите“, символистични стихотворения, от които лъха декадентска резигнация. Подарък, който обкръжението на Сталин искало да му направи за рождения ден… Вождът обаче надушил проекта и забранил. За да пази мълчание, Тарковски получил хонорар, с който си купил апартамент!

Накратко, никой няма да се отегчи, преброждайки всичките тези 600 страници, а дори не сме споменали размислите върху духовната криза, която засяга Европа, загубата на нейната културна идентичност, малко вероятната европейска интеграция…

PRÉSENT LITTÉRAIRE, 05.12.2020