Висоцки: Истински буйните са рядкост, затова няма и водачи

Висоцки е роден на 25 януари 1938 година в Москва. В бедно работническо семейство, - както пишат по времето на СССР. Ако не е бедно – лошо. Ако не е работническо – лошо. Според мен много лошо е "бедно работническо"… Шега на поета пред приятели.

Можеш да обичаш или да не обичаш Висоцки. Но не можеш да го подминеш, да го заобиколиш. Той остави отпечатък ърху няколко поколения. Той е важна част от руския дух. Но онзи, който постоянно търси свободата и противостои на всичко изкуствено, идеологическо, пропагандно, политическо и лицемерно.

Поет, актьор, музикант. Дрезгав глас, провокативни стихове, силна любов, силна омраза, страсти, алкохол, спорове, скандали… Той имаше всичко. И беше свободен. Така както малцина в СССР можеха да бъдат. Това е вътрешно състояние. Не мога да го обясня, но мога да го изпея, мога да го възпея, мога да умра за него.

Истински буйните са малко, затова няма и водачи, - казва Висоцки. И досега е така.

Отиде си на 42 години. Остави над 600 песни. Младите знаят малко за него. По-големите младеят с него. Добиват кураж, който иначе им бяга. Духът му броди наоколо… Груб, разтърсващ, велик! Стига да имаш сетива.

***

Туй не е краят

Години блъска ни пиратският живот.

Но флагът ни не клюмна в бури, в бой и

дори с телата си на тоя платноход

затулвахме снарядните пробои.

И пак ескадра се задава подир нас.

В морето - щил... "Застигат ни!" - ругаят.

А капитанът със спокоен глас:

"Туй не е краят! Казах - не е краят!"

Обхожда ни фрегатата от фланга ляв...

Към борда ни излита залп ужасен!..

И ние: "Огън!.." На око, със гняв...

Отсреща дим и смърт - късметът с нас е!

От всичките злини - най-малката злина:

пак в трюма - теч, пак смърт ни май вещаят...

Но капитанът със привичен знак:

"Туй не е краят! Казах - не е краят!"

А нас ни зяпат през бинокли сто очи

и виждат ни в дима - по-зли и черни.

Но няма да ни видят нас гребци,

опъващи веслата на галери!

Неравен бой... Изплашен екипаж...

Спасете нашите души във рая!

Тогава кресна той: "На абордаж!

Туй не е краят! Казах - не е краят!

Но който иска да не иде в плен,

За битка ръкопашна да се стяга!

А всеки плъх - от страх обезверен,

От кораба ми може да избяга!"

И плъх до плъх - зацъркаха във хор -

От страх треперят, тичат и се каят...

С фрегатата опряхме борд о борд...

"Туй не е краят! Казах - не е краят!"

Лице в лице, очи в очи - смъртта пълзи!

Под нас - акули, а пред нас пък - хора...

Кой с нож, с въже, кой целият в сълзи -

напуснахме потъващия кораб.

Аз не обичам

Аз не обичам изхода фатален
и няма да ми писне да съм жив.
И мразя се, когато съм печален,
когато пея, а не съм щастлив.

Аз хладния цинизъм не обичам
/Не вярвам във възторга въобще!/,
през рамото ми някой да наднича,
писмата ми друг да ги чете.

Аз мразя разговори полусмели,
полунеща да шепнат с полуглас.
Аз ненавиждам в гръб когато стрелят,
когато в упор стрелят - мразя аз.

Аз не обичам с клюки да се калям,
а също и съмнението зло.
Аз не обичам змийски да ме галят,
с желязо да ми стържат по стъкло.

Аз мразя ситите душички, свити,
аз предпочитам истинския риск.
Да бъдеш честен вече е събитие
и чест е днес да бъдеш ти сплетник.

Аз мразя счупени крила да виждам,
изпитвам жал, но само към Христа.
Насилието както ненавиждам,
така и ненавиждам слабостта.

И мразя се, когато се страхувам.
Когато бият някой без вина.
Когато във душата ми нахлуват
и в нея храчат своята злина.

Аз мразя - и манежи, и арени -
там сменят милиона за петак.
Дори след най-големите промени
аз няма да ги заобичам пак.
 

Превод от руски: Румен Леонидов

Ой, где был я вчера

Ой, где был я вчера - не найду, хоть убей!
Только помню, что стены - с обоями,
Помню – Клавка была, и подруга при ей, -
Целовался на кухне с обоими.

А наутро я встал –
Мне давай сообщать,
Что хозяйку ругал,
Всех хотел застращать,
Будто голым скакал,
Будто песни орал,
А отец, говорил,
У меня – генерал!

А потом рвал рубашку и бил себя в грудь,
Говорил, будто все меня продали.
И гостям, говорят, не давал отдохнуть —
Донимал их своими аккордами.

А потом кончил пить –
Потому что устал, -
Начал об пол крушить
Благородный хрусталь,
Лил на стены вино,
А кофейный сервиз,
Растворивши окно,
Взял да выбросил вниз.

И никто мне не мог даже слова сказать.
Но потом потихоньку оправились, -
Навалились гурьбой, стали руки вязать,
И в конце уже – все позабавились.

Кто плевал мне в лицо,
А кто - водку лил в рот,
А какой-то танцор
Бил ногами в живот…
Молодая вдова,
Верность слову храня, -
Ведь живем однова -
Пожалела меня.

И бледнел я на кухне с разбитым лицом,
Делал вид, что пошел на попятную.
«Развяжите, - кричал, - да и дело с концом!»
Развязали, - но вилки попрятали.

Тут вообще началось –
Не опишешь в словах, -
И откуда взялось
Столько силы в руках! -
Я как раненый зверь
Напоследок чудил:
Выбил окна и дверь
И балкон уронил.

Ой, где был я вчера - не найду днем с огнем!
Только помню, что стены - с обоями, -
И осталось лицо - и побои на нем, -
Ну куда теперь выйти с побоями!

…Если правда оно –
Ну хотя бы на треть, -
Остается одно:
Только лечь помереть!
Хорошо, что вдова
Все смогла пережить,
Пожалела меня –
И взяла к себе жить.

1967 г