Към българските национали: магазин за смели сърца няма...

Кое от тези неща не се отнася към българските футболни национали?

Те посрамиха екипа с герба и трикольора! За тях вече не важат изрази като "Лъвовете" и "Бъл-га-ри - ю-на-ци". Не съм спортен журналист, не съм футболен специалист, но обичах да гледам мачовете на националите. Вълнувах се, страдах при загубите, кефех се на победите. С приятели сме развявали българското знаме, пели сме песни. Дори когато сме падали, сме казвали, че това е спорт, това е футбол и в тази игра има победители и победени. Но когато загубите са били достойни, когато поражението е било след свирепа битка. С такива рани самочувствието укрепва, волята за реванш се превръща в стомана. Но всичко това днес го няма, сякаш сме затворили страница от историята си.

Имам много колеги и приятели спортни журналисти, които, надявам се, ще ми простят прекрачването в тяхна територия. Те ще направят своите анализи, ще посочат причините за резила, ще назоват и спортно-техническия грип, срещу който националите ни не откриват ваксина от доста време. Аз искам да споделя чувствата, които изпитах, а като мен и стотици хиляди други българи, в кошмарната тиранска вечер при „кървавото" 1:1.

"Храбри идат твойте капитани", е казал Вазов по повод геройските сражения при Сливница в Българо-сръбската война. Такива "капитани" в българския отбор няма. Нито един. В Тирана "орлите" изкълваха и последните трошици национално самочувствие. Опитите на Димитър Бербатов и Мартин Петров да сторят нещо, бе повече професионален рефлекс, черта на характера и домашно възпитание, отколкото вътрешна мотивация. Но са само те двамата. Всички останали са посредствени момчета, за които понятия като морал, спортна злоба, хъс, патриотизъм и гордост са непознати неща. Дори да могат да ги произнесат, те не знаят тяхното значение. Те дори не са разбрали, че липсата на талант и качества могат да бъдат компенсирани с желание, решителност и всеотдайност. Да играеш без сърце е страшно. Затова световните медии никога няма да използват за нашите футболисти определения като "гордите шотландци", "железните ирландци", "непреклонните скандинавци", "коравите румънци", "червеният динамит", "германската машина", "италианското катаначо", "летящите холандци". Понякога, но само за вътрешна консумация, сме им прикачвали "опълчението", но винаги с конска доза ирония.

Имената на хората, които посрамиха герба и трикольора, не ме интересуват. Повечето от тях са безлични спортисти, които се вълнуват много повече от фотосесиите на татуировките им, отколкото от играта. Във всяка една махала и училищен двор, от Лом до Ахелой, децата ритат с повече стръв, очите им святкат като ками, преследват топката и противника като хищници, желаят гола като мечтата на живота си. Може би някога, в един друг живот, част от сегашните национали са били и те такива деца, но това е било много отдавна. Сега са посредствени манекени. Самодейци в игра за мъже. Забележителности, значими само за тесен кръг роднини и един самосвал силиконови цици. Ако бях на мястото на Мартин Петров и Бербатов, щях да откажа да играя с тази трупа от смешници, които изглеждат мачовци единствено в кривите огледала на своето оскъдно въображение. Те винаги имат готови оправдания след провали като мачовете с Чехия, Швеция, Албания, Люксембург. Втръснали са ни шаблоните им "късметът ни изневери", "днес господ не беше българин", "футболът е игра, в която често не побеждава по-добрият", "имахме своите шансове", "ако бяхме вкарали нашите положения"... Тези момчета така и не разбраха, че страдаме не от резултата и загубата, а заради беззъбата им, безидейна и бездушна игра. Страдаме, защото те не горят на терена, не се раздават, не са смели и дръзки, не смеят да рискуват, страх ги е от "ръкопашен" и "на нож". 90 минути за потене, част от които прекарват като витизчии, търкалящи се по тревата. И ако с нещо превъзхождаме противниците, то е по симулиране на травми и репликиране на съдиите. До съвършенство владеем и грозната игра. Да, има изключения, но те само потвърждават правилото. Половината от тези "храбри" манекени в спортни екипи не знаят текста на химна. За част от тях футболът е пиар кампания, в която гела за коса е по-важен от треньорските указания и дисциплината на терена. Тези момци дори не разбират, че ако Димитър Пенев бе излязъл на терена в Тирана, щеше да бъде по-добър от тях! Защото Чичо Митко има кураж и душа за тази игра.

След поредното фиаско ще се чуят много критики, остри думи, нападки. Но те едва ли ще засегнат честолюбието на националите. Те си имат изкован щит за подобни ситуации - правят се на обидени и заемат позата на жертва. Което ги приближава повече до восъчните фигури от музея на Мадам Тюсо, отколкото представители на българското племе. За тях празните стадиони са проблем на феновете. Слабата им игра е плод на чужда завист. За безмислиците на игрището са им виновни журналистите. За липсата на трансфери са им криви началниците и треньорите. Те самите са много готини, но в тази държава няма кой да ги оцени. Добре поне, че ги има чалгаджийниците, та да се изявят истински. Там е техният олтар, а не на терена.

Затова и най-честият коментар навън за нашите национали е, че могат да объркат нечии сметки. Да "объркат" чуждите, а не да постигнат своите цели и сметки! Колко тъжно...

След мача в Тирана две неща станаха кристално ясни:

1. Този отбор няма място на европейски финали.

2. Този отбор няма никакво бъдеще и трябва да бъде разпуснат.

Дали около Бербатов и М. Петров може да се почне събиране на чисто нова команда, дали ни е нужен чужд треньор, какъв анализ трябва да направи Футболният съюз, дали същият този съюз дължи отговор на обществото за скандалното безхаберие на повечето национали, нужен ли е обществен дебат за родния спорт - детски, юношески и професионален - да кажат специалистите.

България трябва да има отбор, който и когато губи, да го прави достойно. Защото знайно е, че Капитана не пада на колене и магазин за смели сърца няма.

Огнян Стефанов,

един унизен зрител