Кой трябва да си смени чипа?

Лъчезар Антонов

Държавата България е затънала в дълбока морална криза. Една малка част от обществото ни ясно осъзнава дълбочината на проблема, а друга - по-голямата, за съжаление, почти не я усеща, някои пък дори не забелязват зиналата язва.

В една песен от поп-фолка например се пее „ще оставя да ме хванеш и със теб ще съгреша", като въпросното съгрешаване не е никакъв проблем нито за певицата, нито за нейните фенове. Напротив - да съгрешиш в България може да бъде най-често повод за гордост, за слава, за престиж и рядко за срам. А и срамът в повечето случаи се свежда до „кумова срама".

От известно време вече се чуват разтревожени и притеснени български гласове, които ни призовават да променим мисленето си. Най-често този призив се придружава от заплахата, че докато ни е такъв манталитетът, измъкване от блатото няма. Ще си бъдем бедни, онеправдани, беззаконни или накратко казано - задният двор на Европа. Е, задният двор, ама на Европа. Е, на Европа, ама задният й двор.

Симеон Сакскобургготски преди няколко години дори най-директно ни го каза - че трябва да си сменим чипа. И до ден днешен, вече единайсет години откакто сме се запътили за Европа, много от политиците ни продължават да твърдят, че европейското ни развитие е приоритет на всички в държавата, а не само на тях - управляващи и опозиция. Да ме извинят, обаче на мен това ми звучи малко като оправдание. Видите ли, те там се мъчат, ама ние понеже не сме си променили чипа и затова държавата буксува. Един вид - ние много, много да нямаме претенции, понеже чипът ни е морално остарял и при това е дефектен.

Понякога си мисля, че политиците ни нямат елементарно „чувство за народ", ако мога така да го нарека. В смисъл, че те не се усещат като представители на този народ, а са си там горе - някак си изолирани, самодоволни, самодостатъчни. Все едно не знаят, че би трябвало да са в служба единствено на народа си, каквото е по презумпция предназначението им. И че дори личните си интереси понякога трябва да жертват „в името на народа". Да си политик, това е висша форма на отговорност. От теб зависят съдбите на хиляди, а понякога и на милиони човеци. От поведението на нашите политичковци обаче не се усеща подобно излъчване. В изказванията им властват от край време нечистите оправдания за несвършена работа, а често се крият и зад  контраобвинения. Костов ли не бил виновен, народът ли не си бил сменил чипа. В друг случай Европа си го изкарала на България понеже трябвало да избие някъде комплекса от собствените си проблеми. Имало антибългарска политика в чуждите медии. Опозицията също така маскаряла България. Оправдания безчет. Но вина в себе си управляващите ни политици рядко ще признаят. И тя, тази вина, така се размива, че едва ли не пак целият свят е виновен само не и някой персонално и конкретно. Сакън, да не би някой „велик" и „незаменим" нашенски управленец да се почувства персонално засегнат и обвинен в професионална и административна негодност и немощ.

Всъщност, за персонална вина не може и дума да става. Това е тема табу в българската политика и най-вече за настоящия ни премиер. А пък да се сменят министри се оказа най-трудното нещо на света. Чак пък толкова ли беше кадърен Румен Петков примерно, че се загуби толкова време и обществена енергия, за да се назлъндиса Станишев да го свали най-сетне от министерския пост. Всъщност дали наистина Петков не си подаде оставката по своя собствена инициатива? Дали наистина президентът и премиерът не го подкрепяха искрено, така както говореха постоянно по медиите? Няма да разберем, защото го няма „чувството за народ". На управленците ни и през ум не им минава, че едно от основните им задължения е да обяснят какво става в тази държава, да разтълкуват собствените си действия и постъпки. Сякаш не са избрани от народа си, а са спуснати с парашут от Космоса. И сега си имаме още доста министри за гонене, но те изглежда са незаменими, може би. Дали? Надали.

Някога един премиер ни призова да не купуваме, и то „за Бога". Емоционалният му възглас малко наподобяваше прословутата фраза на кралица Мария-Антоанета като няма хляб простолюдието да яде пасти. Друг пък, временен председател-президент,  искаше да вика танковете. И месеци наред в държавата се вихреше лют спор дали точно това е казал или нещо друго. Вярно, че това се случи в началото на прехода и политиците ни още не се бяха отърсили от старото си, посттоталитарно мислене. Но сега, 18 години по-късно, тяхното отношение към народа им е непроменено, макар и да няма толкова елементарни изцепки като горепосочените. Пак народът им е крив, пак им тежи на врата като воденичен камък. Ако можеше някак си да го няма или да бъде заврян в миша дупка и да си мълчи, щеше да е по-добре. Наблюдавах протеста на фермерите пред Министерството на земеделието. Искат си хората полагаемото. По едно време излиза министърът и започва да им се кара и да им обяснява как щели да си получат субсидиите за месец март, при положение, че е вече август. И един такъв ядосан го раздава. Един вид - какви сте вие тука, нещастници мизерни, долна сган българска, и какво ми се репчите, да ми разваляте рахатлъка през отпускарския месец.

Социалната Масларова и тя вечно недоволна от нещо. Все давала, давала, а народът един такъв ненаситен и неблагодарен. Финансистът Орешарски пък разваляше „седенката" на фона на десетки хиляди обеднели до просешка тояга учители и бедстващо образование.

В интерес на истината някои от сегашните ни министри дават и положителен пример. Да речем, един Даниел Вълчев, който не се страхува да участва в телевизионни дискусии по наболелите проблеми на образованието, заедно с най-обикновени учители и дори ученици. Общо взето, министрите на НДСВ са на тази вълна и като цяло се стремят да демонстрират отвореност към диалог и обществени дискусии. Николай Василев е друг типичен пример в това отношение. Показва стремеж да гледа, така да се каже, себе си отстрани и има склонност да признава своите грешки. Николай Цонев пък инициира мащабни проверки във ведомството си, които засегнаха предшествениците му - неговите съпартийци Близнаков и Свинаров (вече лидер на БНД), нещо безпрецедентно през последните десетилетия. Не че далаверите няма да се покрият, но все пак това е демонстрация на загриженост за общественото мнение и на идеята, че недостижими няма. Поведението на НДСВ понякога наистина е интересно и като че ли бележи някаква положителна градация в последно време, но генералните грешки на  партията вероятно ще я обрекат на политическо забвение. Това все пак е друга тема.

Така или иначе, мнимите напъни на някои наши политици да покажат морал се изгубват в морето на тоталната деморализация на управлението. Водещи политици като Румен Петков, Емел Етем, Нихат Кабил (доскорошен земеделски министър), Джевдет Чакъров, Емилия Масларова, Ахмед Доган и т.н. и т.н. внушават на избирателите чувство за пълна нравствена немощ на властта. Цялата тази надменност, безпардонност и самозабравяне, съчетани с неособено големи професионални качества, които все пак донякъде биха могли да компенсират моралното падение, в крайна сметка отблъскват избирателя. Отблъскват го дотам, че качествените хора на България - един милион работливи, умни и способни българи се трудят за чужди държави, далеч от родината. А тези хора нямат нужда от смяна на чипа, защото техният си е качествен.  Те са прогонени, защото не виждат перспектива тук. И знаят, че политиката на държава, управлявана от посредствени хора, е обречена на провал.

Това, което трябва да разберат управляващите ни, е, че истинският проблем е в техния чип, а не толкова в чипа на народа. Политиката на държавата се определя от тях. Те са хората, които налагат законовите и моралните норми. Те решават какви хора да управляват различните сфери и отрасли в държавата. Те са първоначалниците. Елементарно е. Ако имаш лош министър на вътрешните работи, да речем, то той най-вероятно ще назначи неподходящи началници на дирекции. Те от своя страна най-вероятно ще издигнат непрофесионални шефове на поддирекциите и т.н., докато се стигне до последното РПУ в Горно нанадолнище на 66-хилядното министерство. И обратно - качественият министър би назначил качествени хора в най-висшите си звена за да има качествена кадрова политика надолу по веригата.

Разбира се, гореказаното е един груб пример, защото нито има съвършени хора, нито съществуват идеални ситуации. Но в общи линии логиката е такава. И ако едно министерство не работи добре, то за това е виновен не филанкишията (или примерно началникът на влака), а е виновен министърът, който е назначил или е търпял некачествени хора да управляват министерски ресурси.

Особено смущаващо е мнението на някои политически наблюдатели, а несъмнено и на много водещи български политици, че е нормално в политиката да няма морал, тя била мръсна работа, понеже в нея властвали предимно интересите, което е абсолютен нонсенс. Според мен това е вярно и донякъде логично във външната политика, макар че в последните десетилетия дори и в тази област моралът започна да надделява. Във вътрешнополитически аспект обаче, моралът е абсолютно задължителен. А за всеки политик на първо място следва действително да бъде интересът, но не личният, на баджанака му или на партийната му котерия, а на обществото. При това, по конституция, ако щете, политическите партии са призвани да защитават интересите на обществото.

В крайна сметка политиците ни най-накрая трябва да влязат в своята роля и да наложат новите правила в българското общество, такива, каквито са в нормалните европейски държави. А не да чакат, видите ли, народът да си сменял чипа. Ако трябва да има някакъв прелом в България, то той не би следвало да е промяната на чипа на няколко милиона „електорални единици", а на една шепа хора - на политиците, водещи най-големите партии в страната ни и поради това определящи движението и посоката на развитие на страната - Станишев, Доган, Сакскобургготски, Борисов и т.н. Така, те от малодушни, нагли, крадливи и себични индивиди би трябвало да се преродят в алтруистични, честни, смели и достойни хора, за да наложат навлизането в българската политика на способни политици, които наистина да образуват цвета, елита на нацията, а не на посредствени хитреци и селски тарикати, каквото очевидно е положението в момента.