Леда Милева почина на рождения си ден

Писателката, преводачката, автор на стихове и пиеси за деца, Леда Милева е родена в София през 1920 г. Дъщеря е на поета Гео Милев.

Получава средно образование в Американския колеж в София. Завършва Софийския университет.

След Втората световна война е ръководител на детско-юношеските предавания в Радио София, главен редактор на списания „Пионерска самодейност“ и „Дружинка“, редактор в издателствата „Народна младеж“ и „Български писател“. От 1966 до 1970 година е генерален директор на Българската национална телевизия.

От 1970 до 1972 г. е заместник-началник на отдел „Печат и културно сътрудничество“ при Министерството на външните работи.

До края на 1978 г., е посланик, постоянен представител на България в ЮНЕСКО, Париж. Била е председател на Съюза на преводачите. Автор на повече от 30 стихосбирки за деца, театрални и радио-пиеси, превеждани на английски, френски, немски, руски.

Написала е книгите "Заю на разходка" (1946), "Няма време" (1949), "Работна Мецана" (1954), "Мустакатият Иванчо" (1957), "Златоперко" (1965), "Влак-юнак" (1967), "Къде е хоботът на слона" (1983) и др.

Леда Милева често казваше:

Винаги съм носила името на баща си с гордост и отговорност. Никога не можах да се освободя от чувството, че съм дъщеря на Гео Милев и трябва да бъда достойна за него. И досега, наред с всичко друго, което правя, най-голям приоритет има това какво мога и какво трябва да направя за Гео Милев - за откриване на цялото му наследство, което да получи по-пълна оценка и да стигне до съзнанието на повече съвременници. Защото неговото дело в много отношения е противоречиво и дава възможност за най-различни тълкувания, на което сме свидетели през годините.

Много пъти съм разказвала, че то (стихотворението „Зайченцето бяло“) е съвсем случайно и набързо написано. Бях уредник на списание “Първи стъпки” и в печатницата се оказа, че половин страница остава празна и няма никакъв материал. Списанието трябваше да се печата и аз се чудех какво да правя, какво да правя. И така, на коляно, както се казва, написах тези няколко куплета, които после имаха щастливата съдба да станат песен благодарение на композитора Петър Ступел.

...А че ще се явяват нови герои, е естествено. Животът върви напред и децата са част от него. Това обаче не значи, че ще изчезнат традиционните, вечните герои. Защото всяко дете открива света за себе си. Открива слънцето, изгрева, звездите, гората, цветето, любовта към мама, към семейството... И тези герои и вечните теми за доброто и злото, моралните теми, никога няма да слязат от сцената. Те винаги трябва да бъдат в сърцето на детската литература.

Несъмнено културата ни е нещо, с което можем да се гордеем, особено старата. Именно тя доказва принадлежността ни към цивилизования свят открай време. Но това не е достатъчно. Ако Европа постави конкретни параметри за нейното развитие, това ще бъде опасно. [...] С културата си все още има защо да се гордеем, но дано сме достатъчно умни, та да се развиваме самобитно, а не да копираме всичко чуждо.