Поклон, поете, но не и сбогом…
Затова ще кажем Поклон, поете, но не и сбогом! Тук си, жив си! Защото живеят стиховете ти!
ПРОСТИТЕ НЕЩА
Колко глупав съм бил, че съм писал
само умна щом имал съм мисъл ,
а щом нямал съм, само когато
поне чувство съм имал богато.
А вас – мислите, чувствата прости,
вас – неидващи само на гости,
а извиращи в мен постоянно,
и умиращи в мен непрестанно-
като „храня се“, „дишам“ и „пия“,
вас – съставящи мене самия,
вас съм смятал за дребни и скромни,
недостойни човек да ви помни.
Сега тача блестенето скрито,
сега виждам как вие, които
безразсъдно във времето прежно
настрани съм отхвърлял небрежно,
сте се бутали тайно със лакът-
„Как се прави на умен глупакът…“
И така е – човек да подбира
сред това, дето в него извира,
туй което би умно звучало -
та това е лъжа поначало.
И простете ми старите грешки,
мисли прости и чувства човешки -
лъх на спирт от полирана маса,
дълъг път във вагон втора класа,
нежна радост от туй, че сме двама,
несъзнавана обич към мама,
вкус на ябълка, слънце във двора,
мисли, чувства на всичките хора.
В тези дни ново чувство ме сгрява,
нова мисъл ми идва такава. -
Да! Добре е, щом хрумне идея,
но не е ли по-умно без нея
и не е ли по-просто и честно
с мисъл стара и с чувство известно
да си казваш ей тъй, непредвзето,
туй, което ти казва сърцето…
КАКВО СИ, ЛЮБОВ
Какво си, любов, ах, какво си, кажи!
Защо все край тебе човекът кръжи?
Защо ни изглежда животът по-нов,
щом твойта надежда ни лъхне, любов?
Тъй хвали те всеки, когато обича
и в майски пътеки сред розите тича,
но щом убоде ни бодилът суров,
крещим разгневени: "Какво си, любов?"
Какво си, любов, ах, какво си, кажи!
Защо все ловим се на твойте лъжи?
Защо момък млад и старик философ
еднакво си патят от тебе, любов?
Но тъкмо сме дали на себе си слово,
че вече едва ли ще любим отново,
отново долита познатият зов
и всеки те пита: "Какво си, любов?"
Какво си, любов, ах, какво си, кажи!
Защо твойта мъка тъй сладко тежи?
Защо, вкусил ада, човек е готов
отново да страда от тебе, любов?
Песен за приятелството
Казва се приятел пръв,
Но защо е той такъв?
Затова че пръв полита
в огъня да те спaси,
пръв,
и без да се запита
прав ли си или не си.
Пръв за теб леда пролазва,
пръв за теб пролива кръв
ето – затова се казва,
че приятелят е пръв!
На "Попа"
И все пак беше хубаво, че точно на тая
моя спирка се сбира сега младежта,
тъй че можех да слушам, уж чакам трамвая,
как дърдорят си весело разни празни неща,
как открито целуват се, как дрънчат на китари,
как се смеят на смешки, явно смешни за тях,
и как явно ни чувстват отчайващо стари,
допотопни животни, достойни за смях.
Но в тъмното снощи ми се стори гранитът
на Патриарха с куп венци ограден.
А то били те. Уморени да скитат,
седяха на цокъла, на пет крачки от мен.
Осветил ги бе блясъкът от трамвайната жица
и при тяхната хубост нещо в мен затрептя:
А не са ли наистина тези всъщност дечица
Мил венец от страната ни, свеж букет от цветя?
Умни, будни, такива, със каквито едва ли
би могъл да се хвали друг някой народ,
а ний какъв избор срещу туй сме им дали?
Безработица вкъщи или чужд небосвод.
Не че няма сред тях доста с бръснато теме,
и че много от тях не се боцкат с игли,
но и много ги лъже това, нашето, време
и добре е, че само ни се смеят, нали,
като биха могли... А те, виж как, красиви,
под неона в целувка сливат млади лица,
виж как дръзко се мятат момчешките гриви
и как женствено в мрака блясва в миг обеца
очевидно нехаят, или просто не знаят,
че светът им могъл би да е друг, не такъв...
Сбогом, скъпи дечица! За нас иде трамваят.
Дано сте щастливи, наша плът, наша кръв!
Моля, подкрепете ни.
