А съдията - педераст!

Симеон Гаспаров, Чикаго

Ако емоциите са синоним за хърватите, както отбеляза  в. "Ютарни лист" в статията си по повод драматичното отпадане на футболния отбор на страната от Турция по време на Европийското по футбол в Австрия, то комплексарството би трябвало да е синоним на нас, българите.

И това най-ясно пролича при гостуването на българския национален волейболен отбор в Чикаго, където около 6000 български имигранти се опитаха трайно да развалят това, което волейболистите ни на подиума героически се опитваха да изградят, а именно - българския облик.  Обликът на една малка, изстрадала много, но същевременно добра страна, която освен че е дала едни от най-корумпираните политици в Европа, е дала също и едни от най-великите и достойни за уважение хора в света.

За жалост обаче, това нито се видя, нито се разбра в Сиърс Сентър. Но се видя и разбра нещо друго - видя се и се разбра колко е голяма и дълбока разликата между "Proud to be American" и  "Proud to be Bulgarian"! (Горд да бъда американец! Горд да бъда българин!- б. а.)

Видя се от американците, които пристигнаха със семействата си, видя се от учениците от близките в района училища, които присъстваха на двубоя, видя се и от младите спортисти от местните американски спортни отбори, които дойдоха, да гледат, да се учат, но и да се насладят на един спектакъл, изнесен от два от най-добрите отбора в света на волейбола - българският и американският. За жалост, хората видяха нещо, което надмина очакванията им, но в обратната посока. 

И то не дойде от блестящото шоу под опънатата волейболна мрежа, а от истеричните балкански крясъци и магарии по трибуните, където бяха българските имигранти, които в старанието си да се направят на баш българи, се направиха на баш бай ганьовци - побратими на безсмъртния Алеков герой, който освен из Европата, но и тук, из Чикаго се е подвизавал.

Близо двата часа и половина, докато течеше срещата в съботната вечер между двата отбора, китка от вечните и неповторими хитове от златния фонд на българските футболни фенове бе изпълнена по достойнство от българските имигранти, дошли в Сиърс Сентър край Чикаго. Като се започна от "Победа и пак победа, ние пеем само за победа", премина се през  "Българи - юнаци", "Кой сега е номер 1" и т.н., та се стигна до вечния и безсмъртен български евъргрийн "А съдията, а съдията, а съдията - педераст!".

До тук всичко бе ОК, ако не стана едно нещо, което накара на готините хора да им стане кофти, а на кофтите - гот. Като при определението, което Теди Москов дава за разликата между блуса и чалгата. Това нещо започна, когато засвириха американския химн и когато близо 6000 БГ имигранти мощнтно го освиркаха, овикаха и опсуваха (но на български, бабаитлъкът не им стигна, да го кажат на английски!). Това нещо продължи през цялата вечер и се изразяваше в маниакално викане, крещене, подлудяващо надуване на полицейски свирки и неспирно блъскане на тъпани и тарамбуки.

Не смешно, а много трагично, беше всичко това - това, което показахме на американците, защото от "дълбината на балканските ни души" изплуваха мътилката и катранът, таени дълбоко в нас. Има една дума - нарича се „патриотизъм". Има и друга - „патриотарство". В какво се различават ли? В избиването на комплекса за малоценност на тема родолюбие, който нашите го показаха в залата по трибуните.

Защото тези, които най-много си драха гърлата и се правеха на българи-патриоти, са напуснали България доброволно, не насила и ако искат да помагат на държавата си, могат да се приберат и да работят там, а не да се правят на герои от „Опълченците на Шипка" из Чикаго - това просто не беше нужно. Защото в театралниченето си да се направят на "великите българи", сториха така, че всички в залата да ни намразят и да ни гледат с презрение.

И какво провокира тази истерия срещу янките, така и не се разбра. Американският говорител в залата, за да покаже гостоприемството на хората към нас, българите, дори подканваше в най-тежките минути, не американския, а нашия, българския отбор с кънтящото от тонколоните  "Бюлгари юнаци!" и "Аййдиии нащтиии!" . (Това последното се получи, не защото човекът беше учил български в районите около Пловдивско, ами защото му бяха написали "Айде наште" на латиница, та шпикера си четеше нашето "е" като на английски, което си е "и".) 

За жалост, едно стана ясно в съботната вечер по трибуните на Сиърс Сентър, освен че държавата ни се чалгализира, вече ни се е чалгализирала и имиграцията. А не бяхме такива, мама му стара, поне тук в Чикаго.

Иска ми се да кажа нещо на всички БГ фенове, които бяха в залата край Чикаго. Ако България един ден, дай Боже, стане световна сила и дойдат имигранти от Буркина Фасо например да живеят и да работят там, и отборът на Буркина Фасо, играе с нашите волейбол в турнир в България, как ли ще отреагират българите тогава, ако в българската зала имигрантите, дошли да си вадят хляба и да търсят щастието си в България от далечна и непозната Буркина Фасо, започнат да освиркват българския химн и всеки път, когато българите пипнат топката, бясно да удрят тъпани и надуват полицейски свирки, за да пречат на тима на страната, в която са дошли, да си играе играта? А освен това - и да плашат кротките българските семейства и хлапета, дошли да видят и да се порадват на двата майсторски отбори. Как ще отреагирате тогава, скъпи мои братя българи? Майка им жална на неблагодарнте имигранти от Буркина Фасо, дръзнали да хулят България, нали?

Има и още нещо, което показва колко ниско паднахме и като имигранти, и като българи, което няма как да го подмина.

Чикаго е единственият град, извън пределите на България, в който 3-ти март се празнува официално и българското знаме се издига пред кметството на града. Гражданите на Чикаго правят това от благодарност и уважение към нас, българите и към страната, от която идваме. В Сиърс Сентър Арена, по време на мача между националите на САЩ и България по волейбол, ние показахме какво значи българската „толерантност" и „благодарност".