Добро утро, хора! Бъдещето - най-лошата абстракция...

Как сте тази сутрин? Въртите ли километраж в апартамента от 70 кв/м? От кухнята да спалнята, през терасата - и така трийсетина пъти. Умът ви работи ли? Объркани ли сте? Наясно ли сте, че властта ви спасява, грижи се за вас, че над 4 милиарда ще се изсипят в полза на всеки гражданин? Честито благополучие!

Този път ви предлагаме нещо от Борис Пастернак. Пастернак написа култовия роман „Доктор Живаго“. Книгата е забранена в Съветския съюз и е преведена в чужбина, където печели световна популярност. За първи път в Русия е издадена в края на 1988 г.., а е написана през 1957-а.

Стихосбирката му - „Сестра моя жизнь“ - е обявена за най-влиятелната поезия на руски през целия ХХ век. Не е като турските сериали, но все пак...

Пастернак: „За да може да се самосъхрани, злото трябва да се маскира като добро. Може да се каже, че злото винаги е имало комплекс за малоценност и затова то никога не е откровено“.

„Бъдещето е най-лошата от всички абстракции. Бъдещето никога не идва такова, каквото го очакваш. Не е ли по-вярно да се каже, че то въобще никога не идва? … Всичко, което реално съществува, съществува в рамките на настоящето“.

Защо ли звучи така познато?...

Борис Пастернак

ЖИВОТЪТ – МОЙ БРАТ

Животът — мой брат — днес отново разлян е,

за всички — априлски разплискал се дъжд,

но племе гнусливо са хората с ланец

и жилят вежливо — усойници в ръж.

По-старите вечно за тях са си прави.

И смешен, и смешен е твоят резон,

че в буря очи и лъки са лилави

под влажен, дъхтящ резеда хоризонт.

Че пролет Камишинското разписание,

дордето прелистваш го в свойто купе,

е по-грандиозно от Светото писание.

от черно — от бури и прах — канапе.

Че само щом в мирната винена вечер

спирачките лавнат край някой кантон,

от койките скачат: дойдохме ли вече,

и слънцето гледа ме с жал — докато

залязва. Потретва звънецът: за жалост

не е тук — и хуква из глухата шир.

Под щората — мирис на нощ обгоряла

и зад стъпалата степта се руши.

И мигат, и мляскат, но спят нейде сладко,

спи милата — фата моргана — в нощта,

дордето сърцето на всяка площадка

вън зъзне и хлопа: вагонна врата.

ПЕТЛИ

Усърдно труди се нощес водата,

до късно пържи олио дъждът.

Дими като гърне с чорба земята

и стрехите лилави пак димят.

Как от росата своя страх да скрия,

щом се отърси мократа трева

и първият петел проточи шия,

и после друг, и всички — след това?

Изреждайки години изживени,

пропъдили поредната тъма,

те ще предсказват вечните промени

на всичко, всичко — дъжд, любов, земя.

В ПАМЕТ НА МАРИНА ЦВЕТАЕВА

Мудно влачи се мрачното време.

Безутешно потоци шуртят

по стъклата на пруста задремал

и отвън по безлюдния път.

Зад оградата виждам с тревога,

че удавен е градският парк.

А накуп, като мечки в бърлога,

тъмни облаци валят се пак.

Книга пак се пред мен мержелее,

за земята, с простора й чист.

И за теб аз рисувам на нея —

горски дух на заглавния лист.

Ах, Марина, отдавна е време,

пък не ще е и трудно съвсем,

твоя прах, запилян в реквиема,

от Елабуга да пренесем.

Аз замислях това още лани:

тържеството ти да уредя

над снега, над водите сковани,

дето лодки зимуват в леда.

* * *

Не мога и до днес дори

да си представя: ти в земята —

скъперница, макар богата,

между гладуващи сестри.

Какво да сторя днес, Марина?

Дай знак, прати ми вече вест.

В това, че тихо си замина,

безмълвен упрек чувам днес.

Да, всяка загуба е тайна.

В безплоден устрем към целта,

уви, аз мъча се безкрайно:

без плът, без облик е смъртта.

Тук всичко е самоизмама.

Полуслова, лъжи, мълви.

И възкресението само

крепи човека да върви.

Пак зима — пищна панихида:

излез от къщи най-накрай,

разбъркай жито, здрач, стафиди,

полей ги с вино — и гуляй!

Пред къщи ябълката в иня

и този град сред снежна степ —

това си мисля от година —

надгробен камък са за теб.

Обърнала си пак към Бога

лице — като в ония дни,

когато още с мяра строга

светът не бе те оценил.

Толкова за днес. Пастернак е вселена. За който има сетива.

Фрог нюз