Ние, децата на промяната

Ju_18

Всичко тече, всичко се изменя, е казал великият Хераклит и наистина е бил много прав. За няколко години, десетина, не повече, целият свят коренно се промени. Промениха се и нравите, комуникациите, общуването, ценностите, мечтите, промени се и детството на всички български деца... Въпреки че и аз уж скоро бях дете, изобщо не мога да се разпозная в някое от сегашните.

Всички ние, децата на 90-те, винаги ще пазим страхотните спомени за онова време. Ние, децата на току-що събуждащата се демокрация, ще си спомняме с усмивка за всичко... Гледахме Алф по телевизията, ставахме адски рано в неделя, за да погледаме детските по канала, които тогава бяха бая ограничени. От време на време даваха и анимирани приказки на Братя Грим. Помним и „Спасители на плажа”, пък да не говорим за ранните серии на „Дързост и Красота”, които гледахме тайничко с бабите си, но не си признавахме, че беше срамно... „Сънчо” също ни беше любим, особено гатанките с Недялко Йорданов или пък поредицата „Педя човек, лакът брада”. Много обичахме да си тананикаме и песничката „Аз съм мъничко човече”, която сега има какви ли не брутални превъплъщения. Обожавахме и „Улица Сезам”.

„Който си го вика, на себе си го вика” беше универсалната затапка на всяка обида, а „Ще те обадя на майка ти”- най-страшната заплаха. Всичко беше „върха”, а не „много яко”. „Няма пък” звучеше като тотален отказ. Това "пък" даже и до сега честичко го употребяваме, дори когато няма особен смисъл...пък!

Купувахме си дъвки за по 50 стотинки. Повечето имаха татуировки, които естествено моментално се озоваваха по ръцете ни. Който имаше повече татуировки, беше по-готин. Имаше и едни дъвки „Love is…”. Няма момиче, което да не си е събирало картинките. А като стана дума за събиране, това беше едно от най-главните ни занимания. Като се започне през календарчета, салфетки, миришещи листчета (които всъщност миришеха едвам-едвам), мине се през плакати, лепенки от някой популярен филм, и се стигне и до списанията Witch, Уоли, Том и Джери, Мики Маус. Бяха скъпи, но си заслужаваше, пък и обикновено някоя готина баба се заемаше с тази скромна ежемесечна радост. Събирахме и играчките от „Киндер Сюрприз”, сигурно още някъде на тавана се крие и моята колекция от акули и мечета. Менкането на повтарящи се беше основен начин за сдобиване с още и още попълнения в колекцията. Една от най-големите мании обаче беше Покемон - онези малки кръгли покемончета, с които само вдигахме шум по улиците. Провеждали сме хиляди турнири и игри, в които или печелиш или... губиш, но до следващия път. Използвахме т.нар. „магийки”... Преди да седнем на „бойното поле”, се питахме „С магийки ли ще играем?” Тоест тарикатски или не. Картите Ю Ги Йо също бяха ултра модерни, но като че ли повече за момчетата.

Вечерите бяха най-вълнуващата част от деня, особено през лятото. Ако някой ни трябваше, просто отивахме до тях и викакхме с цяло гърло „Никииииии”, например. Рядко използвахме звънеца, а в краен случай домашния телефон. Да, той още беше с кабел и по него се „завърташе номер”, а не се „набираше”... Преди да започнат игрите, си пълнехме тумбаците със сливи, череши и други плодове от дърветата и то от чуждите дворове. Смятаха те наистина за много готин, ако се осмелиш да се покатериш и да набереш един плик. Ако случайно ожаднеехме, „хааайде до чешмичката”. Ако някой те обидеше, просто едно „повече не си ми приятел” и всичко отново се оправяше. А игрите.. о, да! Любимата ми част! „Криеница”, „Стражари и Апаши”, „Ръбче”, „Седже”, „Капитане, капитане, какво ти е морето?”, „Народна топка”, „Дама”, „Подаръци”, „Истината или се осмеляваш?”, „Обущар” , рисуване с тебешири по улицата. Пръскахме се със спринцовки и изразходвахме бутилки „Веро” за балончета. Устройвахме си войни с отровните плодчета от храстите и такааа нататък... Играехме до късно, а майките ни не се притесняваха къде сме. Да, имахме вечерен час, но често се чуваха викове от сорта на „Хайде, моля те, още 5 минутки” и после още 5, и още 5... И всичко се уреждаше с „Онче бонче”, „Ала бала ница” или „Камък, ножица, хартия”. Това да псуваш дори не беше познато...

Всички карахме балканчетата на тате, после преминахме на BMX, още помня моето розово колело. Това да имаш „бегач” беше цяло богатство. Обикновено „по-големите” разполагаха с такива. Е, да и често им ги крадяха... Да отидеш в МC Donalds беше най-готиното нещо, обикновено ставаше само по поводи. Кой няма снимка със сандвич от МC Donalds или играчки от детските менюта? Помним и ледените сокчета, които бяха толкова гадни, но те правеха ту зелен, ту лилав... Уокмените бяха почти мит, но все пак се подаряваха за Коледа. Постоянно купувахме батерии от близкото магазинче. А, да и кибрит! Какви ли не трикове се правеха! Имахме поне по едно тамагочи, за което се грижихме ревностно и плачехме, когато умираше. Спомням си даже, как от училище ни бяха забранили да ги носим и тате го взе с него на работа. От тогава вече нямах тамагочи... Компютрите бяха „онези неща”, на които леличките с големи заплати работеха от време на време... Вярвахме в дядо Коледа и му пишехме писма. До едно време... Обожавахме да разглеждаме дебелите прашни албуми със снимки от сватбата на родителите ни. По-късно и нашите детските снимки. Танцът „Макарена”, който излезе през 96-та беше супер модерен. Играехме си и по площадките, на люлките и катерушките, които тогава все още бяха относително нови. Даже се редяхме на опашка, защото желаещите бяха мнозина. Навивахме на ръка касетките си и слушахме до побъркване едни и същи приказки на огромни огромни касетофони. Често си правехме и записи. После се превивахме от смях, докато ги показвахме на нашите.

- Билетчето беше 40 стотинки...
- Викахме „Дама Пика”, „Сладкишчо”, „Сапунчо” и се напишквахме от страх...
- Почти нямаше чалга. Майкъл Джексън и Мадона бяха най-великите...
- Мобилни телефони? Първият ми беше в пети клас и то бях една от малкото... Няма да го забравя- една сапунерка с антенка, с монофонични мелодии и светеше в оранжево...
- Имаше светещи маратонки, адския хит, но уви бяха безбожно скъпи...

Попълвахме лексикони и споменници. Водехме си дневници. Никога не признавахме, че „харесваме” някого. Дори не му го намеквахме. Пазехме го в тайна и ни беше срам... Момчетата пък се изпотрепваха да подаряват рози, рози рози... По-късно се появиха и мислениците, в който пишехме „нещо за другия”. Само с белите листа бяхме откровени, нищо че после написаното минаваше през целия клас. Пишехме си и бележки в час, които после стриктно се унищожаваха. Рядко се случваше да се изхвърлят директно в кофата, но когато това ставаше, листчето биваше изваждано и прочитано. Имахме си и тайни знаци, букви и шифъри.

- Четяхме тайно късно през ноща с фенерче под одеалото Хари Потър...
- Мечтаехме...
- Радвахме се на всичко...

Това беше времето преди преди data.bg... Преди Internet и Skype... преди Facebook... Преди mp3 плейърите и iPod-ите... Преди PlayStation2 и X-BOX... Преди Spongebob... Преди да застрелят Tupac... Когато ТАТУ бяха върхът и „Нас не догонят” беше хит... Преди...

А как е сега... :

„Ще съм на планина, но ти ми звънни.”
„Случайно изтрих „Под игото!”
„Уфф, не мога да си вляза в пощата!”
„Пратих ти писмо преди пет минути, получи ли го?”
„Прати ми снимката на телефона”
„Забравих си телефона вкъщи!”
„Утре ще си купя още памет...”
„Сметни го на телефона си!”
„Дай ми твоето зарядно, че моето се развали!”

Фрази, за които преди двадесетина години съвсем лесно можеше да те вкарат в психиатрията...
Днешните деца никога няма да имат това, което изживяхме ние, никога няма да лудеят така, както го правехме ние. Никога няма да познават така добре това, което ние така много обичахме. Защото днешните деца са затворени между четири стени, все по-малко излизат навън да играят. Стоят пред мониторите и трепят извънземни, създават нереални светове, правят си снимки за Фейсбук, псуват като каруцари, не четат задължителна литература, пращат SMS-и и си „пишат по стените”, докато губят реалната комуникация...

Какво ли ще бъде след още 10 години, когато и аз ще имам деца. Понякога ми се иска да не знам...