К. Кръстанова, „Анимус”: Случаят с Анна-Мария се преекспонира, за съжаление

Катя Кръстанова е завършила психология в СУ „Св. Климент Охридски”. От 17 години работи като психолог и психотерапевт в неправителствената организация Фондация „Асоциация Анимус”. В психотерапевтичната си практика работи с пострадали от насилие и с хора, които търсят личностно развитие.  Има специфичен опит в работа с майки на деца, преживели сексуално насилие и с родители на деца с проблемно поведение.

Интервю на Ренета Попова

- Г-жо Кръстанова, получават ли адекватна защита от закона жертвите на сексуално насилие в страната?

- В България има законодателство, което защитава както жените, така и децата - основните групи жертви на сексуално насилие. Въпросът е доколко коректно законът се изпълнява от страна на специалистите, доколко са обучени да разпознават сексуалното насилие, да зачитат потребностите на жертвата и да предприемат адекватни мерки. Често за съжаление се избира прилагането на Закон за закрила на детето, според който, за да бъде обезпечено физическото и психическото здраве на детето станало жертва, то бива изведено и настанено на друго място – кризисен център или при роднини и близки, а човекът, който извършва сексуалното насилие, си остава в дома. Така децата се виктимизират повторно. Веднъж са станали жертва на насилие и след това са ги наказали с извеждане от дома и обичайната им среда и начин на живот.  В същото време имаме Закон за защита от домашно насилие, който третира сексуалното насилие като форма на домашно насилие. Ако се приложи той, вместо да бъде изведено детето, което и без това е достатъчно травмирано, ще бъде изведен насилникът. Така че проблемът не е в законодателството, а в неговото приложение.  

- Какъв е пътят за подобряване прилагането на закона?

- Пътят е свързан изключително с обучението на специалисти по цялата верига, което включва образователните институции, социалните и медицинските служби, полицията, също така съда и прокуратурата заради разпитите, които трябва да се водят по защитен начин. Важно е и обезпечаването със средства и персонал на отделите за закрила на детето, за да могат да вършат по-качествено работата си. В момента заплатите на служителите са много ниски, а са претоварени със случаи и допускат грешки при оценките на интервенцията.

- Коя е първоначалната помощ, от която се нуждаят пострадалите?

- Децата, жертви на сексуално насилие, много често не казват за него. Сексуалното насилие не се случва само чрез физическа злоупотреба. Много често се случва чрез съблазняване и чрез спечелване на доверието на детето, след което е обвързано с тайна. Често децата не казват, защото искат животът им да продължи по старому, но много искат някой да спре насилието веднага. Такива деца намират начин чрез симптомите си да покажат какво се случва. Първото нещо, от което имат нужда, е да бъдат разпознати и да бъдат подкрепени.

- Кои са най-ярките симптоми на дете, преживяло сексуално насилие?

- Сложно е да бъдат изброени, тъй като много често са нетипични, тъй като са симптоми и за други проблеми. Например един от срещаните при деца, жертви на сексуално насилие е, че детето скъсява много физическите граници с други хора – спазва много близка дистанция, пипа ги, сяда в скута им, иска да се гушка. В същото време това би могло да бъде симптом на т. нар. хаотична или дезорганизирана привързаност, което е проблем на децата, отраснали по домове, заради институционалния тип грижа. Поведението е същото, но причината е различна, така че би могло да се обърка. Друг характерен симптом е, когато децата имат несъответно за възрастта им познание по сексуални теми и засилен сексуален интерес. Понякога децата имат такъв тип поведение, което се дължи на сексуална свръхстимулация, а не на директно сексуално насилие. Сексуалната свръхстимулация също се смята за сексуално насилие, но не от типа блудство или секс с проникване, а става въпрос за деца, които са гледали порно или сексуален акт между родителите. Когато сексуалното действие, което са наблюдавали е несъответно на капацитета им да го асимилират и приемат на тази възраст, за тях това пак е сексуално насилие.

- Кои са превантивните мерки да не се стига до сексуално насилие над деца?

- Превенцията е свързана със създаване на добра връзка на децата със собствената им личност, тяло, чувства, така че да могат по-добре да изразяват себе си. В момента работим по нова обучителна система по Оксфордски стандарт, която е предназначена за деца между 5 и 7 години. В децата се изгражда поведение на собствена цялост – емоционална и физическа. Когато децата осъзнават себе си и собствените си граници, те не се поддават на злоупотреба. Имат голямата способност да кажат „не” и да запазят личните си граници. Това е добрият начин за превенция, грешно е да говорим на децата си, че сексуалните взаимоотношения са нещо страшно.

- Кой е горещият телефон, на който могат да ви потърсят деца, станали жертва на насилие?

- „Анимус” управлява националната линия за деца 116 111. Това е линия, която е на Държавната агенция за закрила на детето, а нашият екип е подизпълнител. Миналата година линията е поела 104 000 обаждания. Огромен брой от децата се обаждат, за да говорят за личните си отношения, но имаме 500 сигнала за насилие над деца. Този номер е най-директният начин на едно дете или негов близък да сподели какво се случва. Сигналите за 2013 г. за сексуално насилие, които са подадени към Отделите за закрила са 17. Линията е денонощна, не спира никога да работи и е безплатна – всички мобилни оператори имат договор с ДАЗД да предоставят услугите си безплатно.

- Какво бихте посъветвали родителите на 13-годишното дете аутист Анна-Мария?

- Сексуалното насилие е изключително лично посегателство, много интимно въздействие, което може да има дълготраен ефект. Твърде много се фокусира обществото върху този случай, необходимо е моментално да се вземат мерки, но да не се тиражира прекалено много, тъй като самите деца се ретравмират от раздухването на историята. Каквото за съжаление се случи. Хубаво е системата да действа бързо, детето да бъде отделено моментално от насилника, да бъде със сигурния родител, който най-често е майката, и да получи нужната подкрепа. Нашите терапевти, когато започнат работа с дете, преживяло сексуално насилие, изобщо не фокусират вниманието в началото върху самото насилие. Оставя се детето само да реши кога и какво да им каже. Сексуалното насилие е нещо, за което не трябва да се мълчи и да се търси помощ, но в същото време да не се преекспонира.

- Какъв е пътят за доказване на извършено злодеяние?

- Съдебната система е много нещадяща към тези хора. Разпитването в съда понякога е брутално. Често жертвата на сексуално насилие е разпитвана пред извършителя. В практиката ми се е случвало полицейски служител да разпитва 12-годишно момиче и да прави очна ставка пред 40-годишния насилник. Много трудно се доказва подобно злодеяние. Стига се до там, че трябва да се вземе тежкото решение дали да се търси възмездие чрез съда. Възмездието е изключително важен момент в терапевтичния процес - това е връщането на реда по местата и има голямо облекчение. За съжаление обаче практиката ни доказва, че делата се проточват години и не винаги присъдите са релевантни на извършеното. Понякога процедурите по доказване на сексуално насилие са по-травмиращи дори от самия акт на сексуално насилие.

- От каква подкрепа имат най-голяма нужда децата, претърпели сексуално насилие?

- Това е майката да застане на тяхна страна. Това означава да вярват, че те не са виновни и с нищо не са предизвикали това, което им се е случило. Тогава детето е в състояние да се възстанови. Няма добър случай, в който майката е избрала да застане на страната на насилника. Такива случаи понякога завършват фатално.

- Това предполага работа и с майките на пострадалите деца? А бащите?

- Както и да се променя едно дете, ако семейната му система е неадекватна, ефектът от терапевтичната ни работа може да е незначителен. Винаги работим със семейството. При сексуално насилие задължително работим с майките, но и с бащите. Майките на пострадали деца са изключително объркани и гневни жени, които имат нужда да облекчат собствените си изживявания, за да са в състояние да са на разположение на децата. Бащите също имат нужда от помощ. Бидейки мъже, които по-трудно вербализират чувствата си, от състоянието на гняв и желанието да възтържествува справедливостта и да върнат нещата по местата, те са опасни и са готови на саморазправа, което е изключително разрушително. Тези хора имат нужда от психологическо пространство, където да говорят, за да не направят някоя глупост.

- От УНИЦЕФ изнесоха данни, че всяко четвърто момиче в света става жертва на насилие. Как стоят нещата в България?

- Точни данни не мога да цитирам, но от последното изследване, което касае България относно насилието над жени на Агенция на Европейския съюз за основните права, ми направи впечатление, че България показва сравнително ниски нива на сексуално насилие над жени, сравнена с някоя от скандинавските страни, например. Това е лесно обяснимо с факта, че в България обществените нагласи са такива, че карат жените да са толерантни към голяма част от актовете на насилие като сексуални вицове, намеци, подигравки. В България очевидно има неосъзнати граници и толеранс, които допускат крайно сексистко отношение, като норма.
Има много деца станали жертва на сексуално насилие, а много малка част от тях получават помощ. Нужно е да бъдем чувствителни към тази тема и да не бъдем толерантни. Голям брой от момичетата, които са във Възпитателно училище и интернат (ВУИ) и Социално педагогически интернат (СПИ) са с проблемно поведение, с девиантни прояви, с безразборни сексуални отношения, бягство от вкъщи и т.н. При огромен брой на тези случаи назад в историята им се среща сексуално насилие. То е прикрито от проблемното поведение. И вместо да получават помощ и подкрепа, тези момичета биват санкционирани с въдворяването им в тези институции.