15 септември: Помним учителя, не учебника. Да пожелаем на децата разумни възрастни

За родителите 15 септември е надписване на тетрадки. „Как може да има тетрадка по четене?“, ме пита моя близка днес, когато звъня да честитя първия учебен ден на детето ѝ. Друга позната е доволна – малкият е на училище, ще си изразходва енергията там. Трета се шегува, че подготовката на петокласник за първия учебен ден струва колкото сватба – получила списък с безумно скъпи помагала и принадлежности.

А 15 септември не е само тичащи родители и изтъркани фрази. Това е ден, който напомня края на лятото и началото на отговорностите. Символичен край и символично начало, което се отразява на всяка психика.

Училището също не е само клишета и деца, които прекрачват някакъв праг – било за първи, било за последен път. Не е и скъпи помагала или нови обувки.

Училището е учителката ми по български, с която говорехме повече за политика, отколкото за пунктуация, когато ме готвеше за кандидатстване в университета (приеха ме „Журналистика“). Училището е библиотекарката, която ми звънеше, когато пристигнеше нещо ново и интересно. То е учителката ми по английски, която не ме харесваше особено, но ме научи на езика. То е и място, където разбираш, че има много повече отвъд, стига да осъзнаеш, че можеш и искаш, и място, където, ако имаш наличие на някакво собствено мнение, може би няма да бъдеш много харесван от учителския състав.

Един млад учител веднъж ми каза, че проблемът на българското образование не са учебниците. „Не помните учебника, по който сте учили в осми клас, но помните учителя, нали?“. Въпросът е риторичен.

Децата са деца – съзнанията им тепърва се формират. Наша отговорност е това да става умно и разумно, с интелект, премереност и смисъл. Някой беше написал в интернет, че на децата трябва да пожелаем разумни възрастни. В този дух, може би е редно да им пожелаем и разумни учители: такива, които не втълпяват, че еврото ще унищожи страната, руснаците ще я спасят, Европейският съюз е враг или 5G е заплаха, а хора, които възпитават критично мислене и разумност – не по задължение, а защото го чувстват като призвание и смисъл.