Комисията не наказва. Тя осветява


Около Комисията по досиетата често се говори така, сякаш тя е съд или репресивен орган. Истината е точно обратната.

Комисията не осъжда никого. Не уволнява никого. Не лишава никого от права. Тя няма наказателни функции. Не помага за реална лустрация (за съжаление), но поне ни помага да знаем.

Единствената ѝ задача е да установява факти въз основа на архивните документи и да обявява дали лица, заемащи определени публични длъжности, са били сътрудници или щатни служители на Държавна сигурност или на разузнавателните служби на Българската народна армия.

Това не е наказание. Това е прозрачност.

В една демокрация обществото има право да знае дали хора, които упражняват публична власт, са били част от репресивния апарат на тоталитарната държава.

България така и не направи истинска лустрация


Проблемът е много по-дълбок. След 1989 г. почти всички държави от Централна и Източна Европа предприеха някаква форма на лустрация или проверка на кадрите на комунистическите тайни служби.

В Германия архивите на ЩАЗИ бяха отворени още в началото на 90-те години. В Чехия бяха въведени ограничения за заемане на определени публични длъжности от лица, свързани с репресивния апарат. Полша, Литва, Латвия и Естония също приеха различни механизми за проверка и обществен контрол.

България избра друг път. Тук лустрация практически не беше проведена. Не беше направена цялостна институционална оценка на хората, които са участвали в репресивната система. Не беше извършено ясно разграничение между демократичната държава и структурите, които десетилетия наред са служили за политически контрол, наблюдение и преследване на гражданите.



Комисията по досиетата остана единствената институция, която поне осигуряваше публичност. Тя беше най-близкото, до което България стигна по пътя към лустрацията.

Не става дума за миналото. Става дума за демокрацията


Казват ни, че „трябва да спрем да се занимаваме с миналото“. Това звучи убедително само ако приемем, че миналото няма отношение към настоящето и че демократичната държава няма задължение да познава собствената си история.

Предложението Комисията по досиетата да бъде закрита се представя като административна промяна – дейността ѝ да бъде поета от Държавна агенция „Архиви“. Но въпросът не е къде ще се съхраняват документите. Въпросът е дали държавата ще продължи активно да проверява, да установява и да обявява принадлежността към репресивния апарат на комунистическия режим.

Демократичните държави не решават подобни въпроси чрез забрава. Германия отвори архивите на ЩАЗИ и създаде специална институция за тяхното управление. Чехия, Полша и балтийските държави приеха различни форми на лустрация, за да гарантират, че обществото знае кой е участвал в репресивните структури на тоталитарната власт. Южна Африка създаде Комисия за истината и помирението след края на апартейда.

Причината е една – демокрацията не се защитава чрез мълчание, а чрез прозрачност.

България никога не проведе истинска лустрация. Именно затова Комисията по досиетата остана единственият институционален механизъм, който системно осветяваше връзките на публични личности с Държавна сигурност.

Да бъде закрита тази комисия в държава, която никога не направи лустрация, означава да се откажем и от последния инструмент, чрез който обществото научава истината за репресивния апарат на комунистическия режим.

Защо Държавна сигурност не е просто историческа тема


През 2000 г. българският парламент прие Закона за обявяване на комунистическия режим за престъпен.

Това не е политическа декларация. Това е действащ закон.

В него се посочва, че Българската комунистическа партия е управлявала страната чрез нарушаване на основни човешки права, чрез политически репресии, ограничаване на свободата на словото, свободните избори и многопартийната система.

Държавна сигурност не е била обикновена специална служба. Тя е била един от основните инструменти за поддържане на този режим.

Чрез нея са извършвани наблюдение на граждани, политически преследвания, вербуване на информатори, контрол върху интелигенцията, религиозните общности, университетите, медиите и емиграцията.

Без Държавна сигурност комунистическата диктатура трудно би могла да функционира по начина, по който го прави десетилетия наред.

Народният съд не е исторически спор


Всяка година на 1 февруари България почита жертвите на комунистическия режим.

Датата е избрана, защото на 1 февруари 1945 г. Народният съд произнася първите масови смъртни присъди срещу регенти, министри, народни представители, генерали и други представители на държавния елит.



Между декември 1944 г. и април 1945 г. Народният съд разглежда 135 процеса, произнася над 9000 присъди и постановява 2730 смъртни наказания.

Следват лагерите в Белене и Ловеч, изселванията, конфискациите, политическите репресии и насилствената асимилация на българските турци по време на т.нар. възродителен процес.

Това не са спорни исторически оценки.

Това са документирани факти.

Архивът не е достатъчен


Поддръжниците на закриването вероятно ще кажат, че архивите няма да изчезнат, защото ще бъдат прехвърлени в Държавна агенция „Архиви“. Това е вярно. Но архивът и Комисията по досиетата не изпълняват една и съща функция.

Архивът съхранява документи. Комисията активно проверява лица, разглежда документите, установява принадлежност и я обявява публично по реда на закона.

Това са две различни дейности. Да прехвърлиш документите в архив не означава автоматично да запазиш механизма за публичното им осветяване.

Неслучилата се лустрация

Истинският въпрос днес не е дали Комисията по досиетата трябва да бъде закрита. Истинският въпрос е защо повече от 35 години след края на комунистическия режим България така и не проведе истинска лустрация.

Тази тема постепенно изчезна от обществения разговор. Днес тя звучи почти като понятие от друго време – сякаш никога не е била част от дневния ред на демократичния преход. Вместо да обсъждаме как държавата да довърши този процес, вече обсъждаме дали да закрием и последната институция, която осигурява публичност за принадлежността към репресивния апарат на Държавна сигурност.

Това е движение в обратна посока.

България вече пропусна възможността да проведе лустрация тогава, когато тя имаше най-голям практически ефект. Днес подобна мярка би имала преди всичко морално и историческо значение. Но именно затова е трудно разбираемо защо държавата е готова да се откаже и от единствения механизъм, който продължава да осигурява прозрачност.

Една демократична държава не става по-силна, когато престане да изследва собственото си минало. Тя става по-уязвима.



Демокрацията не се защитава само с избори. Тя се защитава с памет, прозрачност и с готовността да назовава ясно институциите и хората, които са били част от репресивния апарат на един режим, обявен със закон за престъпен.

България няма нужда от по-малко истина за комунистическия режим. Тя има нужда от повече.

Ако и този механизъм бъде премахнат, България ще даде знак, че дори минималната историческа отчетност вече не е обществен приоритет. Това би било сериозна крачка назад – не заради миналото, а заради начина, по който една демокрация се отнася към собствената си история.