Днес с Петя Дубарова. Не казвайте нищо, помечтайте…

Някои от тях споделиха най-важното: какво е било времето, как тя е откривала свободата в промъкналия се през цензурата рок и е изразила тези бушуващи чувства чрез поезията. Изкуството, както винаги е било, е приютило таланта, дало крила на безграничното й въображение. Не, не го разбираме това – само се правим, че го разбираме. Добре е, че ни харесва написаното от нея. Защото то те грабва, отнася, връща и отново отнася… Тя е имала смелостта, добре е ние да имаме поне уважението и старанието да вървим накъдето ни води. Къде е това? – слава Богу, че не знаем. Магия е пътят натам…

Безсмъртие силна дума ли е?...

НА ПЕТНАЙСЕТГОДИШНИТЕ

Аз съм гъвкава, млада, петнайсетгодишна,

аз съм толкова млада за пръв път до днес,

несравнима съм с цвят на напъпила вишна.

Нямам плахост и кротост, и сладък финес.

Нося тъмния чар на червена лъвица,

цяла в пищния хаос на джунгли и дни,

а съм всъщност и морска, и в мойте зеници

властно вдига морето зелени стени.

Нося синята кръв на жена индианка,

с бясна сила в мен ври Оцеолова власт.

Вижте, вижте сърцето на моята сянка -

многосърца, стоцветна, различна съм аз,

а съм само една - и за пръв път съм млада,

като грабната в миг от дървото сълза,

като пламък, изригнал от девствена клада,

като лумнала бързо нагоре лоза.

Ще раста, ще натрупам във себе си дните

и живота във трудния негов синтез,

ала своята сила петнайсетгодишна

ще запазя такава, каквато е днес.

АЗ И МОРЕТО

Безбройните разплакани черупки

докосват ме със свойта чернота,

и рачета от тъмните си дупки

проблясват със солена мокрота.

Студена сол нозете ми изгаря

и пяна във дланта ми се топи,

вибрират побелели морски пари

със вятър, хладината им изпил.

Как искам да съм с мидите зелени,

но тръгвам умълчана към дома

и мидите си тръгват сякаш с мене,

със мен си тръгва топлата вълна.

Сега разбирам: в топлите ми длани

е сгушено соленото море.

Във сънищата мои разлюляни

то бърза да се побере.

ТАМ НЯКЪДЕ…

Там някъде в облаци, в луди лози,

от мигли запазили дъх на сълзи,

от морския дом на соления рак,

от някакъв стар, омагьосан син бряг

внезапно се ражда и тръгва към мен

(когато не е нито нощ, нито ден)

не плах, сивоок, бледосинкав и тих,

а жив, поразяващ, неистов мой стих.

Аз падам във двете му властни ръце

и моето момичешко пъстро сърце

вибрира в мен като щастлива пчела,

Не чакам познатото тръпно "Ела"!

Аз тръгвам след него и знам, че е мой,

на моите мисли блестящият рой

то грабва. Къде съм? Сънувам ли? Аз

попадам във някакъв бронзов Бургас.

Слънце с магия на златен фонтан

изригва от мекия свод разлюлян.

А някаква матова странна зора

ме прави щастлива и нежно добра.

Дълбоко във хиляди живи води,

в делфини, в звезди, невидени преди,

в събуждане кратко на морския фар

откривам учудена някакъв чар.

Защото до мене, разгърден и бос,

реален и жив като ден и въпрос,

е моят стих - трескав и толкова млад,

единствен обичан, единствен мой брат.

Аз следвам на времето светлия ход

и искам, как искам след моя живот

пак някой да трепне, внезапно спасен,

открил в моя стих своя пристан зелен.