Казваше се Street Parade.
За няколко часа градът забравяше политиката, разделенията и вечния български навик да се караме за всичко. Хората идваха за музиката, за свободата и за усещането, че принадлежат на едно и също място.
Тези дни, докато София отново беше изпълнена с шествия, мнозина си спомниха точно за онези години.
Днес общественият разговор изглежда различно. В социалните мрежи се водят битки за всичко. Кой е бил на Прайда. Кой е бил на Шествието за семейството. Защо Дара е пяла на една сцена. Защо княгиня Калина е присъствала на друга. Защо Мариус Куркински първо е бил поканен, а после се е отказал.
Всичко се превръща в знак за принадлежност към някой лагер.
Сякаш вече не е достатъчно просто да харесваш музика, изкуство или хора. Трябва да заемеш позиция. Да се определиш.
Да избереш страна.
А някъде по пътя изгубихме нещо.
Изгубихме способността да бъдем заедно без непременно да сме еднакви.
Street Parade не беше политическо движение. Не беше протест. Не беше културна война. Беше празник.
По камионите се качваха най-популярните диджеи на България. По улиците се събираха десетки хиляди души. Музиката започваше следобед и продължаваше до късно вечерта. Туристи пристигаха специално за събитието. София приличаше повече на Берлин, отколкото на София.
Никой не проверяваше кой за кого е гласувал.
Никой не питаше кой какво изповядва.
Никой не броеше кой с кого се прибира вкъщи.
Важно беше само дали можеш да се усмихнеш на човека до теб.
Имаше нещо любопитно в Street Parade, което днес сякаш е трудно за обяснение на по-младите.
По улиците имаше всякакви хора.
Момчета с розови коси. Момичета с бръснати глави. Метъли с вериги. Рейвъри с неонови дрехи. Студенти. Бизнесмени. Артисти. Чужденци. Хора от всякакви общности и с всякакви убеждения.
Вероятно е имало и много гейове.
Вероятно е имало и много лесбийки.
Но никой не беше дошъл там, за да обяснява каква е сексуалната му ориентация.
Беше дошъл да танцува.
Това е може би най-голямата разлика между тогава и днес.
Преди двадесет години различията съществуваха, но не бяха превърнати в знамена. Не бяха основната тема на разговора. Хората не се определяха първо чрез идентичността си, а чрез музиката, приятелите си и местата, където се забавляват.
Днес сякаш живеем в епоха на етикетите.
Всеки трябва да принадлежи към някаква група. Да заеме страна. Да заяви позиция.
Социалните мрежи превърнаха идентичността в публично изявление. И така постепенно стигнахме до ситуация, в която обществото говори повече за различията между хората, отколкото за нещата, които ги събират.
А Street Parade беше точно обратното.
Там никой не маршируваше срещу никого.
Нямаше контрашествия.
Нямаше културни войни.
Имаше музика, усмивки и едно старомодно усещане, че градът принадлежи на всички.
Разбира се, времената са различни.
Но може би затова споменът за Street Parade продължава да предизвиква носталгия.
Не защото тогава всички мислеха еднакво.
А защото никой не смяташе, че трябва непрекъснато да доказва колко е различен.
Имаше музика.
Имаше лято.
Имаше София.
И сякаш във въздуха наистина имаше малко повече любов.
