Илия Налбантов: Доктринална ограниченост и безсилие при политическите решения в отбраната ни

Илия Налбантов, военен експерт – Академичен форум за национална политика

Повод да напиша този материал ми дадоха множество постове и коментари, свързани с готовността на армията и страната ни за война.

Армията е част от обществото и тя като продукт на това общество не може да бъде нещо по различно от самото него. В този смисъл и ръководителите на армията, и то най-вече заемащи висшите позиции в нейната командна структура, не могат да бъдат по различни от техния граждански еквивалент на административно и политическо ниво.

По тази причина авторитетът на армията не може да бъде по-различен от авторитета, който излъчват всички останали институции, формиращи държавност. Това не е само констатация, а е и закономерност в общественото развитие.

И когато се говори за дълг към сигурността на обществото, този дълг е еднакъв за военни, политици и държавни администратори.

Докладите за състоянието на отбраната и въоръжените сили ясно и категорично показват изоставането на страната ни в подготовката на армията за съвременна война. Това изоставане закономерно е съпроводено и с изоставането на страната за отбрана, и най-вече в нейния икономически и индустриален сегмент.

Кои са причините за това изоставане?

На първо място, трябва да се постави липсата на каквото и да е познание за войната и въоръжените сили в политическите дейци, заемащи ръководни държавни постове след промените от 1989 г. Те разчитаха преди всичко на военната експертиза. В същото време тази военна експертиза не можеше да предостави адекватна визия и доктрина за самостоятелни действия на армията и въоръжените сили след разпадането на Варшавския договор. Малък брутен вътрешен продукт (1992 г. 21 млрд. USD), огромен процент от него за отбрана и въоръжени сили (3% за министерство на отбраната и 12% за останалите структури от системата за сигурност). Основната част от бюджета за отбрана отиваше за издръжката на личния състав. Много от офицерите едвам смогваха да изхранват семействата си. Какви ли не трикове се прилагаха, за да може да се преодолее по-някакъв начин този проблем. По това време са изготвяни големи програми и планове, но ресурси за адекватна подготовка и още по-малко за технологично обновяване на над 140 000 състав на въоръжените сили винаги не са достигали.

Този начин на осъществяване на отбранителна политика продължава дори и след преструктурирането на армията от 2001 до 2004 г. в изпълнение на План 2004.

И така до … ден днешен!?

Второ. Адекватност на военната експертиза. От дистанцията на времето вече може да се каже, че в условията на прехода военната експертиза остана зависима от съветската индоктринация на всички равнища. Елементи от тази индоктринация се забелязват дори и след 20-годишното членство на страната в НАТО. Основният фактор за съществуването на тази зависимост във военната експертиза е системното унищожаване на способността българската военно-теоретична мисъл да се изгражда на основата на националния ни културен модел. Наложените след 1944 година практики в обучението на командния състав по методите на съветската военна наука не допускаха тази възможност. Смяната на съветските пилотки с българските кепета, възстановяването на юнкерската униформа на курсантите от военните училища беше външният израз на идентичността на Българската армия, но нищо повече от това. За съжаление тази зависимост на българската военнотеоретична мисъл след 1944 година не позволява в страната ни да се развива своя, национална теория за воденето на съвременната война.

Едно от доказателствата за това твърдение е пълната неадекватност на провежданите на територията на страната както национални, така и съюзни учения, които да отчитат опита от войната в Ливан от 1982 година. Даже опитът на съветската армия в Афганистан не се отчита. Всичко се осъществява по правилата, написани в бойните устави и инструкциите за бойно използване на въоръжението и техниката. В ръководния състав на армията трудно си пробива път идеята, че бойните устави се пишат в реалните условия на военното противопоставяне. Но за да можеш да пишеш устави при тези обстоятелства, е необходимо да имаш широка платформа от системни знания и изградени навици, дори рефлекси за писане на структуриран текст. В публичното пространство, например в специализираното списание „Военен журнал“, има системно отсъствие на публикации, написани от командири на войскови формирования, които са участвали в реални военни операции. В Украйна трета година се води война и в четирите броя на вече споменатото списание за 2024 година няма нито една статия, в която теоретично да се анализира войната и използваните в нея инструменти за военно и технологично противопоставяне.

Отсъствието на такъв вид материали говори много за качеството на преподаването във Военна академия „Георги С. Раковски“

Извод: имаме доктринална ограниченост в системната подготовка на командния състав, което е основната причина за неадекватност на военната експертиза за воденето на съвременната война.

А това води и до доктринална ограниченост и дори безсилие при вземането на политически решения, свързани с отбраната на страната. Специално трябва да се обърне внимание на връзката и взаимодействието между вземащите решения на политическо ниво и качеството на военната експертиза при вземането на тези решения.

Не може да има качество, когато имаме недостиг, дори отсъствие на военнонаучна публична поддръжка чрез теоретичните издания на Министерството на отбраната.

Илия Налбантов