А как ли се чувстват украинските българи от решението прародината им да изостави родината им?

Очакването беше документът да бъде подписан днес на заседанието на Европейския съвет в Брюксел, където присъства и украинският президент Володимир Зеленски. Премиерът обаче вчера пожела подкрепа от народните представители за подписване на документа, при все че първо - законът не изисква задължително да има гласуване, и второ - решенията на депутатите от последните години са в подкрепа на споразумението.

"Писалката вече бе в ръката на министър-председателя. Тази писалка да бъде счупена, да се каже, че уговореното досега не важи - това остава само един възможен прочит и той е в щета на България. Говорим за това как живее българинът. За това дали той иска да се възползва от всички предимства на европейското развитие, или обратно - ще бъде тласкан към БРИКС, както вече имаме заявки, направени от трибуната на Народното събрание. За това става дума в крайна сметка - даже не за този подпис сам по себе си. Разговорът е много по-голям, много по-критично важен и много по-рисков. Щетите са репутационни - включването ни в най-важни доверителни решения, но има и абсолютно практически измерения. Кой бизнес - сериозен, голям бизнес би рискувал да си сложи парите и ресурсите в държава, която ляга с едно мнение и се събужда с друго?", посочи днес в интервю за ФрогНюз дипломатът и общественик Елена Поптодорова, бивш посланик в САЩ и вицепрезидент на Атлантическия клуб на България.

През септември ФрогНюз бяхме в Бесарабия за Международния фестивал за етнографско кино "ОКО". Разказахме за Бесарабия, за българския език на украинските българи и изучаването му, за живота в Украйна по време на война, за ужасите на войната.

И днес се питаме - как ли се чувстват украинските българи, когато разбират новините от България? Прародината им решава в последния момент да не подпише споразумение за сътрудничество в сигурността с родината им, която вече почти три години е под постоянния терор на руската пълномащабна война, вече над 10 години е нападана в източната си част.

Ще припомним само едно писмо на 800 бесарабски българи до институциите в България. Писмото е от октомври 2022 година и бе публикувано от бесарабската българка Тетяна Станева във Facebook. В него се призовава "българският президент, българското Народно събрание, българското правителство да заемат ясна и категорична позиция и да подкрепят Украйна с реални действия и постъпки", да бъде спряна "продължаващата в българските медии руска пропаганда, която ни наранява, компрометира и оскърбява паметта на загиналите герои-българи", както и да бъде изпратена военна помощ на Украйна.

А ето и пълния текст на писмото:

"Ние, украинските българи – част от които сме в Бесарабия, други – в Таврия, трети – в България, а четвърти – пръснати по света – всички ние днес се обръщаме към българите в България.

Ние, украинските българи, завинаги ще сме с два корена в сърцето си, но един дом. И този дом за нас е Украйна.

Това е нашето място на силата. Не просто земя, прозорци, стени и врати, а семейно гнездо, място, където се пази родовата памет.

Не знаем дали човечеството някога е виждало по-коварна, несправедлива и неоправдана война от тази. Но от 24 февруари ние не живеем. Някои – в буквалния смисъл. Нашата икономика и нормалният ни ритъм на живот спряха. Ние всеки ден губим работата си, домовете си и, което е най-лошото, близките си. Хиляди българи станаха бежанци или принудителни изселници, а мнозина остават в окупация и не могат да подпишат това писмо, тъй като се боят да бъдат репресирани от окупаторите. Нямаме планове за бъдеще и дори не знаем, дали имаме бъдеще. Днес нашият дом е атакуван от съседа ни, който всеки момент може да ни убие.

Използвайки случая, искаме, първо, за пореден път да благодарим на България за подкрепата на Украйна и помощта на нашите бежанци. Без тази подадена ръка мнозина нямаше да оцелеят.

В същото време ние, украинските българи, очакваме и друг вид подкрепа от България.

Българите в Украйна очаквахме България еднозначно и категорично да застане на страната на справедливата борба на Украйна и, съответно, на наша страна. На българите в Украйна.

От друга страна, разбираме, че тук се повтарят откровените лъжи на руската пропаганда за това, че националните малцинства в Украйна са потиснати, и че бесарабските и таврийските българи очакват тъй наречените “освободители”.

Нещо повече, научаваме, че едва ли не точно това е причината България да откаже военна помощ на Украйна – за да “защити българите там от украинските нацисти”.

Ако сред вас има такива, които мислят така, нека споделим някои факти:

 

Руската пропаганда твърди, че Украйна забранява на българите да говорят и учат български.

Истината е, че до разпадането на Съветския съюз българският език се е използвал само като битов и именно в независима Украйна започва да се изучава в училищата, откриват се български групи в университетите. Именно тогава се създават първите български дружества и организации, започват да се издават вестници, в ефир излизат радио и телевизионни предавания на български език. И всичко това ни го даде на нас – българите – Украйна. И всичко това се финансира от украинската държава. Това ли се нарича потисничество? От това ли искат да ни освобождават?

И сега най-тежката мантра: тази за Русия освободителка, спасила българите от турския ятаган и милостиво позволила да се заселят в буренясалата и непригодна за живот бесарабска пустош. Това е най-тежкото клеймо – на неблагодарник!, с което и досега руската пропаганда се опитва да жигоса всеки, дръзнал да надигне глас срещу Русия. От друга страна, историческите факти недвусмислено говорят, че и за самото ни “спасяване” и за настаняването на предците ни именно на тези земи Русия си е имала свои стратегически, политически и икономически интереси. Както, впрочем, и предоставянето ни на статута на колонисти, от благодарност за което ние сме изградили прекрасния Преображенски събор в Болград. Българите можем да сме благодарни. Но знаете ли какво става по-късно?

Нужно ли е да напомняме за многобройните репресии от съветските власти и разкулачването на "кулаците" (а в същност работещи земеделци), и депортираните в Сибир? За дванадесетте хиляди българи, депортирани от Крим през 1944 година и разхвърлени из целия Сибир и Средна Азия? Да преразказваме ли спомените на нашите дядовци, изпращани на заточение за три царевични мамула? Да отваряме ли думата за двата тъй наречени Гладомора – изкуствено предизвикан глад: през 1932 – 1933, вследствие на който загиват изчезват цели български села в Таврия, и 1946 – 1947, отнел живота на стотици хиляди българи в Бесарабия? Все още има живи свидетели на тези жестоки събития, а спомените на загиналите са запазени в архиви, книги и филми. Можете да попитате, чуете, видите и прочетете за всичко това. Стига да имате желание!

Това, което трябва да разбира всеки мислещ човек, е, че Руската империя, която уж подала ръка на нашите предци преди 200 години, за което трябвало да сме благодарни, е нещо много различно от последващия съветски режим на атеистична Русия, от постсъветска „демократична“ Русия, и от сегашната Русия с путинския терористичен режим. Трябва ли, според вас, благодарността за тогавашната помощ да ни задължава да подкрепяме престъплението срещу човечеството, което извършва Русия днес?

Макар въпросът да е риторичен, българите в Украйна имаме своя точен и категоричен отговор на него.

За повече от 200 години, въпреки трудности и лишения, терор и издевателства, смени на власт и режими, българите направиха от Буджакската степ и таврийското Диво поле райски градини, запазихме езика, културата и идентичността, и най-накрая, благодарение на независима и свободна Украйна, започнахме да живеем свободно, и името “българин” да носим открито и с гордост. Затова представителите на българската общност в Украйна, рамо до рамо със свои съграждани от други национални общности, защитават родната си земя от нашествениците. Защото украинската земя е нашата родина и роден дом за всеки от нас. В цяла Украйна и далеч извън нейните граници са известни имената на героите в тази война – българи по произход – капитаните Димитър Бурлаков, награден с Указ на президента на Украйна Володимир Зеленски с орден “Богдан Хмелницки” ІІІ степен, и Иван Пепеляшко, кавалер на ордена “За мъжество” ІІІ степен. Както и на други – Иван Минков и Иван Чумаков от с. Криничне (Чушмелий), Максим Близнак и Евгений Качай от с. Лощинивка (Кайраклия), Михаил Киосе и Радион Вайцман от с. Калчево – все българи, отдали живота си в борбата срещу руската агресия, за свободата на своята родина Украйна.

Това е нашият отговор и той е категоричен: българите в Украйна, заедно с всички други националности се борят за свободата, териториалната цялост и независимостта на своята родина Украйна.
И в тази борба имаме нужда от помощта на България.
България, която е член на Европейския съюз.

България, чийто суверенитет и независимост са гарантирани от членството ѝ в НАТО – Организацията на Северноатлантическия договор. Украйна също се стреми към пълноправно членство в тези организации. Българската диаспора на страната ни, най-голямата сред всички подобни групи българи извън родината, беше, е и ще бъде последователен лидер на тези процеси, тъй като искаме да вървим заедно с България в един съюз и в една посока.

Днес именно този път е пътят на светлината и човешките ценности. Но за да поемем по този път, първо трябва да оцелеем.

От първия ден на войната и до днес на жестоки обстрели е подложено българското село Тернивка – квартал на град Миколаив.

Населението на 30 български села от Бердянския и Мелитополския райони в Запорижка област, град Херсон и част от Херсонска област в момента са в границите на окупираните територии и техните жители са подложени на всички „прелести“ на „руския свят“. Повечето от българските неделни училища не могат да работят, премахнати са информационните материали, разказващи за живота на прародината ни. Стотици учители и служители на местните органи на самоуправление, които не желаят да сътрудничат с окупаторите и техните поддръжници, са подложени на сплашване и преследване. Земеделците под дулата на картечници са принудени да продават на безценица плодовете на своя труд на земята, обилно напоена с потта на техните предци и самите тях.

През последните седмици на октомври Русия предприе масирани удари по енергийната инфраструктура из цяла Украйна, с неприкритото желание да ни остави на тъмно и студено и да предизвика поредната бежанска вълна, която, ако се случи – неминуемо ще засегне и България. И много от тези бежанци, най-вероятно, ще са украински българи.

И всичко това се случва сега.

В този момент, докато четете писмото, някъде в Украйна загиват хора, други са подложени на терор и унижение. Всичко това се случва в година 22 на 21 век. В Европа. Случва се с украинския народ, и в частност и с нас, българите.

И днес ние питаме всички вас: грижа ли я е България за това?

Грижа ли я е България за над 200 хиляди българи в Украйна?

От 24 февруари ние търпеливо чакаме и се надяваме, че нашата България най-накрая ще се събуди и ще застане на страната на светлината.
За да можем ние, украинските българи, да си кажем: Да, България е с нас. България избира нас, българите в Украйна, а не терористичния режим на Путин.

Защото е съвсем очевидно, че тази война не е само война между Русия и Украйна, а глобална битка между цивилизования свят и примитивното средновековно варварство, между демокрацията и авторитаризма.

 

И ние, украинските българи, призоваваме българския Президент, българското Народно събрание, българското правителство да заемат ясна и категорична позиция и да я подкрепят с реални действия и постъпки.
Призоваваме ви да спрете продължаващата се в българските медии руска пропаганда, която ни наранява, компрометира и оскърбява паметта на загиналите герои-българи.

Призоваваме ви да спрете тези политически лидери и сили, които имат наглостта да говорят от нашето име вместо нас.

Призоваваме ви да изпратите на Украйна военна помощ, както това вече направиха повечето държави от Европейския съюз. С това ние не ви въвличаме във война. Напротив, искаме да я спрем, за да не стигне войната до България.

България може да пречупи хода на войната, ако ни помогне да се защитим. Или да се откаже, и така да ни предаде нас, украинските българи.

Сега е моментът да направите правилния избор.

И, накрая, още малко история.

През 1943 първенците на българските села в Таврия, насърчавани от писателя и интелектуалец Мишо Хаджийски се обръщат към цар Борис ІІІ с прошение да ги спаси от хитлеристския режим и да ги „приеме в царството си“. България отваря врати и сърца за таврийските сънародници, и в началото на пролетта на 1944, след много месеци тежък преход и лишения, 1500 българи успяват да се доберат до България и да целунат българска земя.

Само няколко месеца по-късно, след установяване на комунистическия режим тук, България ги връща на Сталин, обричайки ги по този начин на вярна гибел. Почти всички те загиват или удавени в Черно море, или унищожени в сталинския ГУЛАГ. Тогава България ги предаде. А това се помни, господа.

И днес дойде време разделно.

България има историческия шанс този път да застанете на страната на своята кръв.

Не ни предавайте отново!“.

Дали тези 800 бесарабски българи днес се чувстват предадени днес?

Илияна Маринкова