Фоторазказ от Бесарабия: Колко важен е арпаджикът и как тук прилича на вкъщи?

Бесарабия ме посрещна с грозде и яйца от домашни кокошки. Разхождам се в лозята, ям грозде, шегувам се, че при още една разходка - грозде за вино няма да остане. Встрани от гроздето - кокошки. От тях са и яйцата, които пък ям с домати от градината. Сиренето не е от този дом, но е правено пак тук от хубави продукти.

Тьотя Кина, при която спим в бесарабско село, ми прави кафе - никакво еспресо, тук кафето се вари. Съпругът ѝ настоява да ме закара, че да не вървя дълго пеш по начин, който го прави невъзможен за отказване. Кафето го пия с гледка към езерото Ялпуг.

Животът много прилича на българските родопски и източни български села. С всички се поздравяваме, сякаш се познаваме от години. Хората са работливи, във всяка къща се грижат за реколта. Цялото село Чушмелий мирише на арпаджик - цели тавани на къщи са пълни с него, чисти се по циментирани дворове и зелени площи.

Тьотя разказва за арпаджика. Работят по него всеки ден от над месец. Една част използват, за да засаждат сами лук, друга част продават. Умората не значи нищо, важното е арпаджикът да е добре. И бомби да падат, ще си работят по арпаджика.

Говорим си на български, а вярвайте - голямо говорене падна, докато най-накрая разбера къде ми е улицата. Десет човека попитах, всички на български отговарят с желание да помогнат - и бабите, и децата. Българският им обаче е един много красив - архаичен. Много симпатично е например колко много използват думата “сетне”. “Отиваме в Болград, сетне ще вървим към село”.

Движим се с rent a car, наета от Измаил, на място, където бабите ходят с дисаги и забрадки. Тук модерното среща патриархалното, но не лошото патриархално, а остарялото традиционно. Влезеш ли в нечий дом, те гощават, после носиш торби с пълнени чушки и лозови сарми за вкъщи. На пълнените чушки тук им казват “напат пипер”. В други села ги наричат и “тъпкан пипер”.

Гледат непознатите с любопитство, питат ме откъде съм, казвам - България, идвам от София. “Нашите ходят натам, вие идвате тук”, гласят думите на баба със забрадка. Други се усмихват, казват - да, личи си от твърдия говор.

В Болград ни разхождат из културния дом - водят ни зад сцената, показват ни кабинетите. Не е някаква организирана разходка, просто помолихме и се съгласиха. Показват ни и възстановка на стар български дом. Над него - надпис “Добре дошли”, на български. Няколко метра надолу - българско неделно училище “Родолюбие”. Пак близо - българската Болградска гимназия “Георги Сава Раковски”.

Младите ходят с гривнички в цветовете на украинското знаме. В кафенето пием квас и лимонада. Има и модерни ресторанти, хапваме суши, въпреки че предпочитаме сарми. Кинофестивалът “ОКО” кара града да кипи - усеща се оживление, звучи глъчка.

Тук навсякъде се веят украински знамена - на всяка лампа, по много сгради.

Веят се знамена и в гробищата. Там са погребани падналите герои защитници на Украйна, които са родом от тези земи. Докато с Международния фестивал за етнографско кино “ОКО” виждаме реалността за Украйна - как войната тече, но животът и желанието за него са по-силни от страха, до постерите на фестивала стоят и плакати с призив за присъединяване към Въоръжените сили на Украйна.

Преди да се кача на автобуса за Одеса у мен имаше страх. Но после си помислих - колко време може да се живее в страх. Ден, два, три, след това какво, поглъща те и не можеш да дишаш? Българи тук ми разказаха скорошна случка от Одеса - сирените вият, слизат в мазето, за да се пазят, срещат по коридорите хора, които им казват - “Спокойно, то е далеч - на десетина километра оттук”. В Украйна са свикнали с войната, а можеше да не е така. Не трябваше да позволяваме това свикване. Крайно време е да ѝ помогнем с всички възможни средства, защото Украйна го заслужава.

Елате в Бесарабия - независимо дали преди, или след като Украйна победи. Тук ще се чувствате като у дома, хубаво е. Пък и на арпаджика му трябва работна сила, доматите също няма сами да се изядат.

Специален пратеник на ФрогНюз: Илияна Маринкова