“Украйна забранява българския език, репресира българите”? Дали? Категоричното доказателство защо това е пропагандна лъжа

В двора на гимназията ученик ни поздравява: “Добър ден на всички!”. Други тийнейджъри държат да ги снимам, щракам с апарата. Влизаме в гимназията на името на Раковски, още един младеж се присъединява, казва: “Аз лепих плакатите из Болград за Международния фестивал за етнографско кино “ОКО”. Друг иска да стане актьор - това в контекста на фестивала.

Говорим с учениците в коридора на гимназията. От едната страна на стената виждаме символите на България, от другата - на Украйна. Недалеч от текста на химна на България са видими знаците на войната на Русия срещу Украйна. От стената ни гледат герои на Украйна, паднали в защитата на страната. Още няколко стъпки встрани виждаме портрет на герой на България - Георги Стойков Раковски.

Директорката на гимназията Снежана Скорич и главната учителка по български език и заместник-директор Наталия Кара ни посрещат, развеждат ни, показват кабинети, зали, музея на училището.

Снежана Скорич

В училището в момента учат над 440 деца. Никое от тях няма задължение да учи тук, правят го, защото това е желанието им - осъзнават качественото образование, което получават. Не всички ученици са бесарабски българи, но всички изучават български език. В гимназията се занимават и с много извънкласни дейности - театър, музикални класове, имат и уроци, свързани с войната - как да реагират, ако нещо се случи. Момичетата например се учат как да оказват спешна помощ.

Това е първият български лицей извън границите ни, разказват директорът и заместник-директорът. Започва работа още през 1859 година - тогава България още е част от Османската империя.

Виждаме модерни класни стаи, красиви стъклописи, пуфове в коридора, на които децата седят. Прилича на училище, което е било реновирано по европейска програма, само че бюджетът тук идва от Украйна - училището се издържа от Одеска област. Европа виждаме и на стените - под надпис “Европа в един куфар. Пътуването винаги е свързано с открития. Когато пътуваме, ние откриваме за себе си в света и света за себе си”, намираме кадри от различни европейски дестинации.

Училището има собствена зала за концерти и събития, там на стените отново е Раковски. Кирил и Методий също са тук. Огромно изображение на Христо Ботев гледа към нас. Българското и украинското знаме вървят ръка за ръка из цялата сграда, всичко е едновременно изписано на български и украински език. Преди войната тук е имало учители, изпратени от българското Министерство на образованието да преподават български. След това обаче властите ни, за да пазят сигурността им, ги изтеглили.

Разглеждаме и музейната експозиция на гимназията - различни етнографски артефакти от бесарабски села. Всяко село тук е различно, има различни традиции, така че предметите по-скоро представляват целия район.

В отделна зала са събрани артефакти, свързани с историята на училището, на Бесарабия, на България. Четем и едно ученическо есе - “Болградската гимназия - извор на родолюбие”.

Пак в тази зала откриваме грамота от правителството на Украйна, връчена на гимназията с благодарност за усилията ѝ в популяризирането на българската култура. Украйна благодари на Болградската гимназия, която носи името на български герой, че популяризира българската култура. С подпис и печат, документирано.

Освен за училището, говорим и за българския език. Разказват ни лични истории. В края на 80-те години на миналия век например по телевизията излъчили българска седянка с ученици от училището. В ефир прозвучала българска реч. Бабите на учениците, вместо да се зарадват, страшно се притеснили - искрено вярвали, че комунистическата власт всеки момент ще почука на вратите им и ще прибере и децата, и родителите им. Говоренето на български тогава било “до входната врата”, извън нея - само на руски. Дори да имаш акцент тогава било срамно и страшно. Чак когато Украйна извоювала независимостта си, започнали спокойно да говорят на български, да демонстрират, че са българи смело и с гордост.

А в Болград много хора говорят български. И днес подходих с малкото си знания на украински, за да си купя кафе - отговорът беше: “Спокойно, на български ми кажи, знаем си”. А българският тук е много красив, малко архаичен. Ако питате г-жа Кара обаче, граматиката трябва да е под конец - така и обучава своите ученици: на книжовен български език.

Наталия Кара

Въпреки войната, децата продължават учебния процес. На стената има указания как да действат в случай на тревога. Моля да ни покажат бомбоубежищата, които са две - едно за по-малките ученици, едно за по-големите. Има генератор за електричество, дарен от българи - част от кампанията, която Манол Пейков правеше за събиране на средства за генератори. Шегуваме се, че училището е изградило и къщичка на генератора - и заради изисквания, и за да изглежда по-добре.

В бомбоубежищата има още пожарогасители, вентилация, вода. А можеше нищо от това да не се налага, ако учениците не трябваше да слизат в тях, когато руснаците тероризират държавата им.

Вече си тръгваме от гимназията. Спираме обаче за непланирана среща - говорим с майката на украински герой, прекарал десет месеца в руски плен. Бил пленен на остров Змейний в онзи миг, когато се роди фразата, която праща руския военен кораб нахуй.

Украйна дава на руските пленници достъп до телефон, да не говорим за храна и медицинска грижа. Руснаците дават на военнопленниците от Украйна ужаси, които са трудни за преразказ. Дамата, майка на този войник, който продължава да служи и днес, работи в Болградската гимназия, тъкмо натам се е и запътила, когато ни среща. Освен синът ѝ, който е бил в плен, в армията са още съпругът ѝ и другият ѝ син. Не влизаме в подробности за престоя в плен, но по очите ѝ се вижда. На раздяла я прегръщам и ѝ благодаря. Тя пък благодари на мен - че пишем, че разказваме какво е наистина тук.

А на мен ми е неудобно да ми благодарят. Двамата ѝ синове са в армията, съпругът ѝ също, пазят и мен, и вас, и родителите ви, и децата ви, и приятелите, и дома ви. Пазят живота ви.

Толкова много можем да направим за Украйна, а ние все отказваме - като държавна единица, като Европейски съюз, като отбранителен съюз НАТО, като Запад. Затова имам един призив - ако не друго, то поне никога повече нямайте съмнения изучава ли се български език в Украйна, “потиска” ли Украйна бесарабските българи и на чия страна са те. Руската пропаганда ще каже, че тук има хора, които искат да са част от Русия. Не го виждам нито по разказа на майката на военнопленика от остров Змейний (впрочем с нея си говорим отново на български), нито в падналите герои, родом от тези земи, нито в украинските знамена, които се веят навсякъде, нито в разговорите си с хората тук.

Докато пиша този текст от коридора на културния център в Болград малко преди да настъпи моментът за тръгване заради комендантския час, едно малко момченце със сини очи ми се усмихва. След минутка малкият господин се снима до Шевченко и Ботев, символите на петото издание на кинофестивала “ОКО”. На това момченце дължим помощта си. Трябва ли то да спи в бомбоубежището, докато татко му е на война, щом Русия може да бъде победена?

Специален пратеник на ФрогНюз в Болград: Илияна Маринкова

Снимки: Илияна Маринкова