Кирил Маричков и вечният бунт през музиката

Първите стъпки на Маричков на музикалното поприще са рок формацията “Бъндараците“, където Маричков свири на бас китара. След като бандата се разделя, Маричков и барабанистът Петър Цанков основават “Щурците”. 

Името не е случайно - “Щурец” означава символ на свободния музикант, както пише в книгата си Маричков, която излиза по книжарниците на 10 май. 

“Щурците“ са спирани от концертна дейност цели три пъти, техни песни са забранявани, а концертите им са прекратявани. Музикантите са привиквани в Държавна сигурност. Групата е била неведнъж пред заплаха от разпад.

“Толкова много хора идваха на нашите концерти, толкова пари печелеше Концертна дирекция от нас… Въпреки че ни заплашваха, спираха… Имаме случай, при който един от шефовете на Концертна дирекция след един концерт, на който бяхме вдигнали хората на крака (а това беше забранено тогава – трябваше да стоят с безизразно изражение и да ръкопляскат ритмично като на руски концерти), извади един пистолет и каза: “Ако още веднъж направите това, ще те застрелям“. Е не ме застреля, а ние го направихме още много пъти“, разказва пред БГНЕС Маричков.

“Не разбирах в онези години какво толкова лошо има в това да свириш рок музика, че да трябва да я забраняват. Лека полека разбрах, че тази музика събужда едно дяволче на свободомислието. Хората просто трябваше да бъдат стадо овце и да си имат пастир. Имам една песен по текст на поета Валери Станков „Стадото на слепите пастири“. Като млад още не, а малко по-късно осъзнах, че те се плашат най-вече от това – че тази музика прави хората да се чувстват свободни“, споделя рок легендата. 

Наричат ги “дисиденти” - определение, което самият Маричков не харесва. 

“Ние просто бяхме едни хора, които искахме да свирим тази музика, защото много я обичаме и правехме всичко възможно да я свирим, независимо от табутата. Когато това престана да бъде табу, тогава се оказа, че имаме и талант“, допълва Маричков. 

Непримиримост Кирил Маричков изпитва и към неморалната политика и своеволието на тогавашната власт. Пример за това е случилото се с неговия кръстник Никола Мушанов, бивш министър-председател на България. Мушанов участва в правителството на Константин Муравиев, което прави опит да избегне настъплението на Съветския съюз срещу България, за което е осъден от т.нар. “Народен съд“ на 1 г. затвор. Помилван и освободен в навечерието на изборите през есента на 1945 година. В началото на май 1951 г. той е арестуван и разследван за връзки със забранените опозиционни партии и последователи на Трайчо Костов. Официалната версия за смъртта му на 21 май в кабинета на лекаря на следствието на Държавна сигурност е “разрив на сърцето“.

“Видях го един-единствен път в живота си през 51-ва година. Тогава се разбра, че много лесно са го пуснали от затвора и трябва да му измислят нещо ново, за да го вкарат отново. И то е било да „си признае“, че е английски агент заедно с Трайчо Костов, един от сатрапите на 9-ти септември, и го осъдиха на смърт като английски шпионин. Това не съм го написал в книгата, така че сега го казвам тук. По-нелепо нещо от това да обвиниш Никола Мушанов и тогавашния министър-председател Муравиев, че са работили в нещо заедно с някой комунист, няма. Нито Трайчо Костов е бил чужд шпиони, нито те двамата. От поредния побой, в който не си признава това, Мушанов е починал. Никола Мушанов е една от 100-те причини да мразя комунистическата система“, категоричен е Маричков.

Според него трябва да се борим за нашите права и интереси, “както го прави една Полша, винаги и навсякъде в Европейския съюз. Трябва и ние да държим на нашите си неща, както правят гърците например“.

Маричков не остава безразличен и към темата с войната в Украйна.

“Да харесваш Русия – в това няма нищо лошо. Но да се солидаризираш с разрушителната политика, с една политика, която сее смърт и кръв… Изчел съм всички романи на Достоевски и любимата ми книга е „Майстора и Маргарита“ на Булгаков. Но това, което прави Русия – това съчетание на мания за величие с комплекс за малоценност, и набезите да възвръщаш старата си империя, но рушейки – това няма да завърши добре нито за света, нито за Русия. И не мога да разбера въобще как и кой в Русия си мисли, че това нещо може да им донесе някакъв плюс. Тези разрушени градове – те нямат пари да ги възстановят, камо ли да ги направят нещо по-добро“, смята той.

По думите му има и други нации, които смятат, че са велики, но нямат този комплекс.

“Това е малко като пияницата, дето като се напие и казва: “Абе ти мене уважаваш ли ме?“ Аз мисля, че ако се измисли някакъв начин да им се каже: “Ето, аз те уважавам, велик си“, може да се намери някакъв по-нормален изход от нещата. Защото иначе е като да притиснеш едно куче, един доберман, в ъгъла – той няма да се предаде, ще лае и ще хапе, докато умре. Това трябва да бъде разбрано“, категоричен е Маричков.

За случващо се в нашата страна, музикантът обаче обвинява не само политиците.

“Мисля, че целият народ трябва да се размисли върху това, че сам трябва да оправя нещата си, а не да разчита на държавата. Това е едно от най-лошите последствия от социалистическата система. Но държавата не трябва и да ти пречи. Трябва да създава възможности и закони нещата да вървят по-леко. И да няма рекет и корупция“, каза той.