Мерките са одобрени единодушно от кубинския парламент и предвиждат значително разширяване на ролята на частния сектор. Сред предложенията са разрешаване на частно строителство и развитие на недвижими имоти, допускане на частни банки до пазара и възможност за продажба на дялове от държавни компании на частни инвеститори, включително чуждестранни.
В телевизионно обръщение президентът Мигел Диас-Канел заявява, че Куба иска да привлече инвестиции от сънародниците си в чужбина.
„На всеки кубинец, който живее зад граница и иска да инвестира, да внесе технологии, да отвори пазар или да развие проект в родината си, ще предложим ясна, стабилна и уважителна рамка“, казва той.
Решението идва в момент, когато Хавана е подложена на силен натиск от Вашингтон. От началото на годината САЩ значително ограничиха доставките на енергийни ресурси за острова и наложиха нови санкции върху ключови сектори от кубинската икономика. Американската администрация настоява както за икономическа либерализация, така и за освобождаване на политически затворници.
В необичаен за кубинското ръководство тон Диас-Канел признава, че не всички проблеми на страната могат да бъдат обяснени единствено със санкциите на САЩ. Пред Централния комитет на Комунистическата партия той посочва, че част от причините се крият във вътрешни проблеми като бюрокрацията, бавните решения и административните пречки пред бизнеса.
Президентът дава за пример реформите, осъществени от комунистическите управления в Китай и Виетнам, като подчертава, че Куба повече не може да отлага необходимите промени.
„Ситуацията изисква спешни и необходими реформи“, категоричен е той.
Допълнително напрежение предизвикаха и предупрежденията от Вашингтон за възможни по-твърди действия срещу Куба. По време на посещение във военноморската база Гуантанамо американският министър на отбраната Пийт Хегсет предупреди кубинските власти да не се стремят към придобиване на оръжейни системи, способни да достигнат територията на САЩ.
Икономическата криза на острова се задълбочи след пандемията от COVID-19, която нанесе тежък удар върху туристическия сектор – основен източник на приходи за страната. В много райони електричеството е налично само по няколко часа дневно, а болниците и училищата изпитват сериозни затруднения.
Въпреки това анализатори предупреждават, че кубинското ръководство и преди е обещавало отваряне на икономиката, без впоследствие да реализира съществените промени. Според експерти част от управляващия елит се опасява, че по-сериозните икономически реформи могат да доведат до отслабване на политическия контрол.
Самият Диас-Канел призна, че част от предложените мерки няма да срещнат пълно обществено одобрение, но подчерта, че те вече не могат да бъдат отлагани.
Предишната революция
Преди революцията през 1959 г. Куба изглежда като една от най-бляскавите държави в Латинска Америка. Хавана привлича туристи с луксозни хотели, казина и модерна инфраструктура, но зад фасадата се крият сериозни икономически и социални проблеми.
Икономиката е почти изцяло зависима от производството на захар, която формира над 80% от износа на страната. Американски компании контролират голяма част от ключовите отрасли, а милиони кубинци живеят в бедност, особено в селските райони, където липсват основни услуги като образование, здравеопазване и електричество.
Тази ситуация помага на Фидел Кастро и неговото „Движение 26 юли“ да спечелят широка обществена подкрепа. След идването си на власт през 1959 г. Кастро започва мащабни аграрни реформи и национализации. Частната собственост е ограничена, а американските активи са конфискувани.
В отговор САЩ налагат икономическо ембарго през 1962 г., което остава в сила и до днес под различни форми. Куба постепенно се ориентира към Съветския съюз и въвежда централизирана планова икономика по съветски модел.
През следващите десетилетия образованието и здравеопазването стават безплатни, а СССР осигурява мащабни субсидии чрез изкупуване на кубинската захар на преференциални цени. Въпреки това страната така и не успява да диверсифицира икономиката си и остава силно зависима от един основен износен продукт – захарта.
Най-тежкият удар идва след разпадането на СССР през 1991 г. Куба губи основния си финансов покровител, а икономиката се срива с около 35%. Следват недостиг на храни, горива и електроенергия. За да избегне пълен колапс, режимът е принуден частично да отвори икономиката за чуждестранни инвестиции и ограничена частна инициатива, особено в туризма.
Така островът преминава от зависимост от САЩ към зависимост от СССР, а след края на Студената война започва постепенно да търси собствен път за оцеляване между държавния контрол и пазарните реформи.
