Но възможно ли е да се случи това?

Изчисленията в космоса безспорно имат потенциал. При ясно дефинирани и специфични мисии орбиталните изчислителни мощности могат да подпомогнат обработката на данни от наблюдение на Земята, да подкрепят далечни космически мисии и да поемат задачи, при които информацията се генерира и използва директно в космоса.

Но представата, че орбитата може да реши настоящите енергийни проблеми на обучението на AI модели, е, по думите на съоснователя на OpenAI Сам Алтман, „абсурдна“. Орбиталните центрове за данни са на години, а вероятно и на десетилетия разстояние от практическа реализация.

Международната агенция по енергетика прогнозира, че до 2030 г. центровете за данни ще консумират повече електроенергия, отколкото Япония използва в момента. Големите AI съоръжения изискват и милиарди литри вода за охлаждане на сървърите. На този фон орбиталните центрове за данни се представят като бързо решение, което ще позволи запазване на темпа на развитие на изкуствения интелект, като същевременно изнесе натоварването извън претоварените електроенергийни мрежи на Земята. Поддръжниците на идеята изтъкват непрекъснатата слънчева енергия в космоса, вакуума като естествен „радиатор“ и независимостта от наземната инфраструктура.

Проблемът е, че тази концепция пренебрегва по-голямата част от реалните разходи и въздействия.

Всеки елемент от подобно сателитно съзвездие – от изчислителния хардуер и соларните панели до масивните радиатори за охлаждане, трябва да бъде произведен на Земята и изстрелян в орбита. Според оценките на проекта Suncatcher на Google разходите за изстрелване трябва да паднат под 200 долара на килограм – около седем пъти по-ниско от сегашните нива, за да стане концепцията икономически жизнеспособна. Подобен праг не се очаква преди средата на 30-те години на века.

Дори при спад на разходите, ключови компоненти като устойчиви на радиация сървъри, орбитална комуникационна инфраструктура и технологии за обслужване в космоса все още не съществуват в търговски мащаб.

Освен това орбиталните центрове за данни превръщат стандартната ИТ поддръжка в сложен космически инженерен проблем. На Земята повреден сървър може да бъде заменен за минути. В орбита това изисква сложни сервизни мисии или приемане на постепенно влошаване на работата и загуба на инвестиции, които с времето се превръщат в космически отпадък.

Изгарянето на стари сателити при навлизането им в атмосферата също не е екологично неутрално. Процесът освобождава метални частици в горните слоеве на атмосферата, които могат да повлияят на ветровете, температурите и озоновата химия.

Преместването на центровете за данни в космоса няма да премахне енергийните и емисионните проблеми на изкуствения интелект – то просто ще ги прехвърли в система, която е по-трудна за наблюдение, регулиране и декарбонизация. Според изследователи от университета в Саарланд пълният жизнен цикъл на космическите центрове за данни – от производството и изстрелването до експлоатацията и извеждането от употреба, може да генерира емисии, сравними или дори по-високи от тези на наземните съоръжения.

В допълнение, орбиталните центрове за данни ще се включат в и без това все по-пренаселената космическа среда. Всяко ново сателитно съзвездие увеличава риска от сблъсъци и отломки, които застрашават комуникационни, метеорологични и навигационни услуги. Масовото разгръщане на подобни системи би ускорило натрупването на космически боклук и би влошило качеството на нощното небе.

Най-ефективният начин за справяне с енергийните нужди на изкуствения интелект остава на Земята – чрез декарбонизация на електропреносните мрежи, по-ефективни системи за охлаждане и по-разумно използване на енергията. Космосът не е пряк път към решението, пише в заключение изданието.