Пет тенденции във войната на рашизма срещу Украйна в началото на 2023 година

Украйна е осъдена на съседство с държава, която без катарзис и европеизация е застрашена от морална деградация, от водещо до задънена улица господство на имперски амбиции, от проказата на националроссийска идеология, от упадъчен великоруски шовинизъм и саморазрушителен православен фундаментализъм (и то при условие, че по брой мюсюлмани тази държава е сред първите в света).

С такъв съсед няма да има покой и сигурност още дълго време. Слава Богу, че нас ни отделя от него Черно море!

Но сега – за войната на рашизма срещу Украйна. В началото на 2023 година можем да говорим за пет ключови тенденции в тази война. Първата ключова тенденция е, че все повече войната се превръща в битка между западните и съветските оръжия.

За съжаление, Западът не оказва онази помощ с въоръжения и системи, от които Украйна има остра, мегажизнена необходимост. Причините за това са четири.

Първата причина е, че след Студената война Западът бе започнал неизменно да съкращава военните си бюджети, да произвежда по-малко въоръжения, да затваря цели заводи от военно-промишления комплекс, да се ориентира към противодействие на главния враг – тероризма. А това противодействие, казваше се, се води не с армия и специални части, а с полиция и специални служби.

Втората причина е, че Западът бе сварен неподготвен от рашистката война. Пожелателното мислене, удобно настанило се сред политическите и военните западни елити бе, че е невъзможно Онзи от Кремъл (дето сега се крие в бункера) да започне пълномащабна война през Третото десетилетие на Третото хилядолетие.

Третата причина е, че Западът все още не е решен да допусне Русия да загуби войната по категоричен и катастрофичен начин и смята (явно или неявно), че по-добре от разгромно победена Русия е изтощавана дълго и оставаща с все по-малко и по-ограничени жизнени сили Русия.

Четвъртата причина е, че Западът процедира чрез планове и програми, чрез бюджети, чрез дълги процедури на одобряване в парламентите, чрез убеждаване на общественото мнение, чрез постепенно ново разгръщане на производствени мощности – там, на Запад не става нищо по заповед на щуката, с тропане по масата и с еднолични решение на еднолични диктатори и автократи.

Втората ключова тенденция е, че все повече войната се превръща в битка между мобилизираните украински защитници на родината и моГилизираните рашистките мобики.
Да поясня – мобики идва именно от мобилизирани. Все по-масово те са наричани дори в родината им чмобики. (от чмо - безполезен, презрян, морално и физически деградирал човек).

Кадровите армии и на украинците, и на рашистите постепенно бяха минимизирани в хода на бойните действия и сега все по-често и все по-масово на бой отиват мобилизираните украинци и моГилизираните рашисти. Мобилизираният войник не е кадровият войник – бие се по-неумело и по-хаотично. Това води до много повече жертви на бойното поле, особено от рашистите. Макар и отстъпващи по численост, мобилизираните действат много по-ефективно от моГилизираните, защото от 2014 г. Украйна няма илюзия, че войната е неизбежна и поработи доста над своята подготовка за нея. Макар че като казваме „по-ефективно“, то е в сравнение с рашистките чмобики. Иначе е факт, че и мобилизираните не са върха на бойното изкуство.

Третата ключова тенденция е, че все повече войната се превръща в битка между държавата, която цени всеки човешки живот дори и на бойното поле, защото се грижи за защитниците на Отечеството; и държавата, която изобщо не цени живота на своите военни, не дава пукната пара за него, гледа на солдатите си като на пушечно месо, а открай време в тази държава най-евтиното месо е пушечното. Въпросът през 2023 година е колко дълго още рашисткото общество ще търпи хиляди и хиляди негови синове да бъдат хвърляни в пастта, в пещта на войната като на заколение, като добитък в кланица. Иначе е ясно, че резервите на пушечно месо при рашистите са огромни, несравнимо повече отколкото бойци Украйна може да прати да я защитават в кървавите баталии.

Четвъртата ключова тенденция е, че все повече войната се превръща в битка между консолидиращото се украинско общество и атомизиращия се рашистки народ.
Украйна дълго време страдаше от същите болести, от които, впрочем, страда България – продажен и корумпиран в голямата си част политически елит, хищни олигарси, варварска корупция, тотално нехйство към националното богаство и ресурсите на страната, парализирана съдебна състема, брутален отказ от правосъдие... Само че за разлика от нас, които сме като куцото пиле, дето Господ го пази (с декоративна имитация на силови институции и специални служби, с продънена и сляпа за процесите система за национална сигурност), Украйна извади късата клечка да има ужасен съсед с кошмарен деспот в Кремъл. И така се стигна до агресията срещу нея през 2014 г. – един хищен черен лебед, който я свари, с извинение, по бели гащи, докато тя решаваше въртешните си проблеми, за които казах преди малко, а по-скоро ближеше раните си от тях.

Не се съмнявайте, ако ние имахме такъв съсед с подобен деспот като Украйна, той вече да е започнал да ни денатовизира, а седем осми от политическия ни елит ще го е посрещнал с хляб, сол и водка на моста на дружбата. Сега обаче Украйна се трансформира интегративно от аморфна и караща се за какво ли не маса хора, в консолидирано общество с единна нация – на украинците, независимо какви са те по етнос, религия, култура и месторождение. От друга страна рашистите все повече губят присъщността на граждани и се асоциализират в поданици, в послушковци, в сива и безмълвна маса, атомизират се и се разболяват от мисълта да се спасяват кой както може, ако трябва и поединично, а онези горе да правят каквото щат! Безмълвието е главната черта на днешния сбор от атомизиращи се поданици, в каквито се дезинтегрира социално Рашистостан.

Петата ключова тенденция е, че все повече войната се превръща в битка между 21 век и 20 век. Вече съм писал, че едно от измеренията на това противопоставяне е в начините, по които воюват двете страни. Украинците воюват мрежово-центрично, гъвкаво, мобилно, самоорганизиращо се; а рашистите воюват йерархично, закостеняло, статично, дезорганизиращо се.

Но това е само едно от измеренията. Украйна с помощта на оръжията (за които казах в началото), технологиите, космическото и въздушното разузнавания, финансите, концепциите, обществените отношения действа като съвременен държавен субект, пронизан от общи стратегии, цели, ценности и ресурси. Докато противникът ѝ е подобен на динозавър – огромно туловище с малка глава; на самолет, в чиято кабина пилотът е не просто пиян, а дрогиран, автопилотът не работи, пътниците не се интересуват от действията на екипажа, а сляпо и глухо ги одобряват, като в същото време зрителите на земята наблюдават без особен интерес свободното падане на този самолет; на пеперуда, която си мисли, че като маха в Москва с крила, ще предизвика торнадо в Киев, но не е разбрала, че не може да маха с тези крила поради простата причина, че крилата ѝ са махнати; на бензиностанция край забравен селски път, въобразила си, че е в пъпа на света и че нейният бензин няма алтернатива.

Вярно е, че Западът продължава да налива пари заради нефт и газ в икономиката и финансите на рашистките агресори, но е несъмнено, че в края на краищата с нефтено-газовите еврА ще се случи същото, което през 70-те години на миналия век се случи с петролните долира на арабските държави. Тогава първоначално цените на петрола скочиха 3 пъти; производителите на петрол потриваха ръце като нашия мургав събрат, който докато се варяло млякото потривал доволно ръце „пълни, боже! Пълни, Боже“, докато млякото изкипяло; западните икономики преживяха огромен шок, а в края на краищата от всичкото това, от тази нечувана за годините си криза, спечелиха ... западните държави!

Защото западните икономики са адаптивни, гъвкави, флуидни, либарални, пазарно-ориентирани и готови за атакуване на проблемите на пазарите въпреки изпитваните понякога колосални трусове именно от пазарите. Тези икономики са мултифункционални, а не моносуровинни; те са високотехнологични, а не нископродуктивни. Още повече пък днес, когато светът е толкова взаимносвързан и взаимнозависим!

Аз от нефт и газ не разбирам, макар че от 15 години пиша, че на международната сцена се води една стратегическа игра „ГО“ (Gas & Oil)… Но когато се вещаеха страшни газови и нефтени кризи през настоящата зима (а ние навлязохме вече във втория ѝ месец вече), си позволих да напиша, че дявалът няма да бъде толкова черен, че слуховете за европейската енергийна смърт са силно проувеличени, защото западните икономики са точно такива, каквито ги описах малко по-горе. Тези икономики може и да страдат и ще страдат, но те винаги му намират колая.

В теорията на управлението дали една система е силна и има бъдеще се определя не от това какви върхове тя достига, а колко тежки кризи тя може да преодолее. През годините на Студената война Западът преживя 14 тежки кризи (някои абсурдно тежки – споменатият трикратен ръст на цените на петрола, жестокото поражение на САЩ във Виетнам, де факто импийчмънта на Никсън, 1968-а година и т.н...), а Съветската система само 4 кризи (1956, 1968, 1980 и войната в Афганистан) и след всяка ставаше все по-слаба и по-слаба, а след последната се срина и замина. И загина...

Накратко, предстои ни много и много трудна 2023 година. Още много и много украинци ще загинат в битка за своята Родина. За Европа. За Запада. За света. Ако Западът даде необходимите въоръжения на Украйна и продължи да ѝ предоставя нужните финанси, до края на 2023 година е възможно Украйна да си върне Луганск (или Донецк) или най-малкото да си отвоюва по-голямата част от т.нар. бандитски републики, свързани с тези окупирани днес два украински града. За мен е несъмнено, че до края на 2023 година Украйна най-малкото ще си завземе всичко, което ѝ бе отнето след 24 февруари 2022 г. Нататък вече може да се продължи и до следващата фаза на борбата за окончателното възвръщане на всички украински земи – без Крим. Да, точно така - 2024 година ще покаже каква ще бъде новата фаза на украинската битка за освобождение след като Луганск и Донецк бъдат освободени окончателно от окупация.

А Крим...А Крим е по-сложен, архисложен проблем. Аз съм сигурен, че ще настъпи денят, когато ще започнат преговори за статута на Крим! Моето виждане още от началото на войната е базирано на реалистичния анализ на процесите и то е свързано с възможно хибридно и отложено във времето решение: 10-годишен преходен период, след който Крим да се превърне в кондоминиум с установена съвместна суверенна власт от Украйна и Русия (по подобие на Андора, която е управлявана заедно от Франция и Испания)