Поетът Бойко Ламбовски пред Фрог: Политиците трябва да се научат, че управлението не е за циркаджии и радикални идиоти
Писател може да стане лидер на нацията, може и да се изложи, дори да е прекрасен писател. Писателят не е идол, нито икона. Най-хубавото от писателя е това, което е написал. Ако е талантлив. Важно е да не лъжеш себеи - тогава се получава. Това казва за Фрог нюз поетът Бойко Ламбовски.
Бойко Ламбовски е роден в София през 1960 г. Завършва Френската гимназия в София и Литературния институт „Максим Горки“ в Москва. Работил е в Съюза на българските писатели, в Централния студентски дом на културата, бил е директор на Центъра за книгата към Министерството на културата, завеждал е отдел „Култура“ на вестник „Сега“. Работи в БНР.
Поет, публицист и преводач от френски и руски език. Негови стихове са превеждани на сръбски, немски, английски, руски, чешки, полски, италиански и др. езици. Бил е председател на Български ПЕН център - от 1912 до 1919 г. Сега е почетен председател.
Лауреат е на множество награди, сред които „Владимир Башев“ (1986 г.) – за дебютна книга; „Гео Милев“ (1997 г.) – за принос в съвременното изкуство; „Дървената роза“ – за книгата му „Ален декаданс“; Награда на Съюза на българските писатели за публицистика – за книгата „Глупак в подлеза на света“ – 2008 г.
Бойко Ламбовски бе удостоен с Голямата награда за литература на Софийския университет „Св. Климент Охридски” за 2020 година.
- Г-н Ламбовски, какво е за вас 24 май?
- Хубав празник е. Посветен не на завоевател или фигура, между чийто реален живот и канонизиран образ понякога има огромна пропаст, а на култа към познанието, към знанието. Който е сред малкото харесвани от мен култове, а се радвам, че и хората на България го харесват. Българският език губи част от досегашнатаси изразителност, пълни се с англицизми и термини от дигиталната област, става стерилен.
- Как ще коментирате преименуването на празника от "Ден на българската просвета и култура и на славянската писменост" в "Ден на българската писменост, просвета и култура"?
- Ами как – всъщност е малко по-точно и по-скромно. Първо, в България за пръв път се празнува 24 май, така че няма нищо лошо. Второ – в първото име има несъответствия. „Славянска писменост“ е нещо неточно. Има славянски народи, които пишат на латиница – много са. Полша, Чехия, Словакия, Словения...Има неславянски народи, които пишат на кирилица – кабардинци, доскоро казахи, дори монголци пишеха на кирилица; даргинци, и т.н. кавказки малки общности. Ако не се лъжа, и чеченците ползват кирилицата, а нямат нищо славянско. Така че второто име ми се вижда по-точно.
- Какво би казал по въпроса Владимир Вицоцки, ако беше жив?
- А, едва ли би се занимавал с това.
- Обеднява ли българският език?
- Губи голяма част от досегашната си изразителност, за моя мъка изчезват свежи турцизми и арабизми– хаирсъз, будала, келеме, още цял куп други експресивни и смешни думи. Езикът се пълни с англицизми и термини от дигиталната област. Фийдбеквам, даунлодвам, финализирам, скрийншотвам и какво ли не. Никой език не стои на място, това са си естествени процеси. Но е факт, че учениците четат малко на български, и езикът наистина обеднява. Става по стерилен. На мен ми е мъчно, безусловно.
- Задължителен ли е моралът за писателите? Дефицит ли е той в наши дни? Може ли някой писател да стане лидер на нацията?
- Няма нищо задължително за никого. Човекът е свободен, а писателят е човек като всички останали, може би дори малко по темерут и по честолюбив от останалите хора.
Писател може да стане лидер на нацията, може и да се изложи, дори да е прекрасен писател. Великият Кнут Хамсун харесвал Хитлер, след Втората световна война норвежците горели книгите му, от които преди това били във възторг. Разказват, че великият Шекспир пък е спекулирал в дни на глад с жито, с цел лично обогатяване. Поетът Езра Паунд – евреин, е бил адепт на италианския фашизъм, и есетата му са служели на пропагандата за усилване на омразата срещу евреите.
Авторът на текста на великата песен за Втората световна война – Лебедев-Кумач,
„Ставай, страна огромная“, търтил да бяга в критичните дни на октомври 1941, когато немците били пред Москва, и понеже имал много костюми и хубави вещи, закарал всичко на гарата, искал две купета, за да ги смести. В паниката не се намерил ни влак, ни купе. Той се въртял на гарата, от притеснение за живота и вещите си луднал, и после станал пациент на психиатрията...Та писателят не е идол, нито икона. Човек е – слаб и податлив на слабости като всички останали. Най-хубавото от писателя е това, което е написал. Ако е талантлив.
- В едно интервю казвате, че управлението се е превърнало в лек бизнес. Влияе ли това и на останалите сфери в обществения живот?
-Да, уви.
- Казвате, че "свобода" е огромна дума - като "Бог". Кога българинът ще се почувства истински свободен?
- Българинът не е нещо уникално в света. Той е нито по-добър, нито по лош от останалите нации. С леки разлики в това-онова. Свободата, по-точно нейните степени, защото пълна свобода няма никой и никъде, е функция на личната воля и израстване, не на националното управление.
- Гледате ли с надежда към бъдещето? Или след един популистки вот през юли, пак ще жънем неуспехи?
-Политиката е весела игра, често за подигравка, ако не те засяга, и болезнен опит, ако ти танцува по гърба. Второто важи за нас повече, и ме е страх, че ще гледаме кахърно и стъписано, докато някой отвън ни се смее и се весели. Често сме го правили в историята. Нашата политическа класа трябва да се научи, че управлението е сериозно нещо, и не е нито за циркаджии, нито за радикални идиоти.
- Какво ново да очакваме от поета и публициста Ламбовски в скоро време?
- Каквото прати богът на вдъхновението. Тоест музата. Важно е да не лъжеш пред себе си, тогава се получава.
- Бихте ли подарили едно ваше стихотворение на Фрог нюз.
- С удоволствие. Воала.
ПЛАНИНА
На Иван Давидков
1.
В трийсет раници впрегнат, в марш суров,
с хленч и радостни викове,
се изкачваше подир другаря Попов
необятният Шести Ве.
Мълчалив като стар индианец, аз
бях решил да пристигна пръв,
та Кристина, светът и целият клас
да си кажат: "Какъв е лъв!"
Можеш всичко, ако си влюбен до смърт.
Любовта е велик инат.
Любовта е безкраен планински път
и ожулени гръб и врат.
Всеки храст, всеки камък, всеки бодил
бяха ярост, молитва, взрив.
Всъщност никога, никога не съм бил
по-измъчен и по-щастлив.
И висяха над мойта вечна любов
и подстригана шпиц глава
само строгият гръб на другаря Попов
и мистичната синева.
Боже мой, аз се качвах и знаех, че
всеки тук е единствен шанс.
И се смееше слънцето като врабче
в аления си декаданс.
2.
Стоя на върха. Въртя очи.
Сега какво, накъде?
Мълчи планината, снегът хвърчи,
а хижата спи, яде.
Отдолу глухо ръмжат коли.
Нагоре приижда мрак.
Парадоподобно текат мъгли
и удрят безшумно крак.
Къде са другите? Та нали
вървяхме всички насам?
Дали сме заедно тук, или
е някъде всеки сам?
Къде е Кристина? Защо до днес
препусках в тия гори?
Не съм ли я всъщност подминал, без
ръка да подам дори?
Да можех да разбера кое
ни кара да продължим.
Да видех отпред силует, но е
Учителят невидим.
Добре. Поемам дълбоко дъх
С възторг внезапен и зъл:
- Не искам твоите писти, връх!
Не съм за слалом дошъл.
Набъбва, става човешкият шанс
Господня сълза, видях.
Щом има залутани долу, аз
избирам да съм от тях.
Щом има долу - има вина.
Това е моят багаж.
Това е моята планина.
Останалото - мираж.
Моля, подкрепете ни.