Правилото на двете стени или разкази от Украйна. Как се оцелява при руска атака - и по въздух, и такава над духа?

Преди да тръгна към Украйна за кинофестивала "ОКО" помолих за съвет колежка от БНР, която е била там вече два пъти от началото на пълномащабната война на Русия (благодаря ти за помощта!). Каза ми да взема разклонител - да зареждам всички устройства, докато има ток. Една от целите на руснаците е енергийната инфраструктура на Украйна, затова електричеството често прекъсва. При мен това вървеше ръка за ръка със спиране на водоподаването - на водата ѝ трябваше помпа, помпата работеше на ток. Другото, което ми каза, е тъкмо това - крий се, където няма прозорци.

В рамките на Международния фестивал за етнографско кино “ОКО” в Болград гледах и документален филм с това име “Правилото на двете стени” (“Правило двух стен”, Rule of Two Walls). Режисьор на филма е Дейвид Гутник, който живее в Ню Йорк и с украински произход. Филмът снима предимно в Киив. Снима и там, където труповете трябва да бъдат преместени, погребани. Въпросните трупове виждаме през очите на оператора Володимир Иванов. И двамата се появяват за кратко във филма си, който иначе разказва за живота на украинците - защо в един момент спират да обръщат внимание на сирената и се борят страната им да продължи да съществува. Прави го през погледа на украински артисти, които сякаш крещят в лицето на войната. 

Конкретните хора, които го крещят, са Богдана Давидюк със своите призрачно улично графично изкуство, рапърът Степан Бурбан, известен още като Паліндром (остарям по-долу негово скорошно парче), и Kinder Album - анонимен художник, който показва голу тела, дълбоко уязвими във войната.

“Видял съм стотици трупове”, казва във филма операторът. И ни ги показва. Хора без глави, хора с огромни рани в черепите си, такива без ръце, други извити до неузнаваемост от смъртта. Хора на улицата, хора в метрото, хора в домовете си. Всички в цивилни дрехи, всички някога тръгнали към задачите си, не към убийство от руснаците. Може би тук е моментът за едно уточнение - от руснаците. Да, от Путин, от Кремъл, от Руската федерация, но и от всички онези обикновени жители на руските ширини, които позволиха тези мъчения, не пожелаха масово от властта си този ужас да спре. А дори в някои случау и напротив - помним онези записи, в които съпруги насърчават мъжете си на фронта да изнасилват колкото се може повече украински жени и деца.

“Правилото на двете стени” обаче ужасява толкова силно не само заради кръвта и труповете, а защото показва колко силно това е реалност. Ежедневние. Днес можеш да умреш, докато пиеш кафето си, утре - докато водиш детето на градина. Причината - един луд диктатор така е решил, а западните ти съюзници са мекушави в подкрепата си. 

Във филма виждаме още няколко парчетата от реалността на украинците днес:

Паметниците се укрепват с пясъчни диги

Пазят наследството си, героите, които се извисяват по улиците им. Искат те да оцелеят войната. Пазят ги за бъдещето, което ще в независимост. Толкова силна е решителността им да победят. 

Прозорците се облепват с хартиено тиксо

Така, ако прозорецът се разбие от ударната вълна, парчетата стъкло остават събрани, не се разпръскват в стаята. Съответно не могат да те ранят или убият, докато спиш. 

Снимките са задраскани с черни линии

Това означава, че нещо вече го няма. Няма го театърът в Мариупол, няма ги домовете на толкова много хора. Толкова много хора също ги няма. Превърнати са в купчини, които да бъдат погребани. А ако няма време дори за това - просто преместени. 

***

След “Правилото на двете стени”, проекторът започва да показва нещо, което е дори по-ужасяващо. Седемте минути на анимацията на София Мелник “Мариупол. Сто нощи” са от най-ужасните седем минути в живота ми, дори не преувеличавам. 

След тях е трудно да дишаш, да вървиш, да говориш. Показва ни как оцеляват децата на Мариупол в дните до неговото окупиране от Русия. Първо избиват родителите им, после бабите, дядовците, накрая стотици гълъби окапват около театъра в “Мариупол” - онзи, пълният с деца, с надпис “Дети” отпред. Гълъбите са всички “Дети”, които бяха убити в него. Най-ужасното идва в края на филма - виждаме детето, чиито рисунки служат за основа на филма. Момченце, от плът и кръв. Преживяло всичко това само.

На кинофестивала “ОКО” имаше много усмивки. Имаше и много сълзи, щастливи - например когато наистина разбрахме колко голяма е връзката между българския и украинския народ по време на дискусията за Христо Ботев и Тарас Шевченко. След такива филми нямаше сълзи. Имаше гняв, преклонение пред жертвите, надежда към защитниците. Една българка в Киив ми каза, че това е неунищожим народ. И всичките бомби да изпратят срещу тях, пак няма да ги победят. Склонна съм да го вярвам.

Знаете ли какво правят някои хора в Киив по време на война? Реставрират стари красиви украси по таваните на украински домове, които били покрити в безлична бяла мазилка, след като Украйна става част от Съветския съюз. Около тях - война, но те реставрират идентичността си, замазана от комунизма с бяла боя.

А знаете ли какво прави екипът на кинофестивала “ОКО”? Организира филмов фестивал, показва такива филми, разказва за войната, но говори и за живота, за това какво е било и какво ще бъде, разказва на българите за Украйна, на украинците - за България. Намира сили да носи усмивки и да празнува живота, защото борбата е да го задържи.

И питам - може ли такъв народ да бъде унищожен? Не може и не бива. И в нас, като част от НАТО и Европейския съюз, е ключът да не го позволим.

"ЕС, не те ли е страх. Затворете небето над Украйна!"

Илияна Маринкова