Зад декларацията всъщност стои далеч по-дълбок спор – кой и при какви правила има право да представлява българските университети пред държавните институции. Именно този конфликт през последните седмици раздели академичната общност на два лагера и постави под въпрос бъдещото функциониране на Съвета на ректорите.
Подписалите документа заявяват, че легитимността на Съвета на ректорите произтича от чл. 23 на Закона за висшето образование, който предвижда всички акредитирани висши училища да участват чрез своите ректори при равни условия. Според тях именно това гарантира възможността университетите да изработват общи позиции по въпросите на висшето образование и науката.
Ректорите подчертават, че Съветът трябва да бъде самостоятелен колективен представителен орган, който взаимодейства с държавните институции, без да бъде административно, помощно или консултативно звено към която и да е институция. По думите им той трябва да защитава общите интереси на висшите училища, като едновременно с това съхранява академичната автономия и независимостта на всяко от тях.
В декларацията се посочва още, че участието в общото представителство на университетите не бива да зависи от членство в юридическо лице с нестопанска цел, от плащането на членски внос или от решенията на неговите органи. Според подписалите всяко висше училище трябва да има равнопоставена възможност да участва във формирането и защитата на общите позиции на академичната общност.
В същото време ректорите подчертават, че уважават историята, правосубектността, имуществото и законните права на действащото сдружение „Съвет на ректорите на висшите училища в Република България“. Те настояват разграничаването между него и Съвета на ректорите по Закона за висшето образование да стане чрез диалог, с правна прецизност и без претенции за правоприемство, които биха задълбочили разделението в академичната общност.
Сред принципите, които според тях трябва да определят бъдещата работа на Съвета, са равнопоставеността между университетите, академичната автономия, институционалната независимост, прозрачността, отчетността и колективното формиране на общите позиции. Според авторите на декларацията единството не означава липса на различия, а способност те да бъдат обсъждани и превръщани в общи решения.
Как започна конфликтът
Повод за декларацията стана напрегнатото Общо събрание на Съвета на ректорите, проведено на 11 юни. Тогава представители на 15 университета демонстративно напуснаха заседанието, след като поисканата от тях точка за обсъждане на кризата в организацията не беше включена в дневния ред.
Недоволните ректори настояваха да бъде проведен дебат за възникналото напрежение в академичната общност, както и за репутационните щети, нанесени след публикации, които според тях злепоставят ректори и представляваните от тях висши училища.
Именно тогава те поставиха и основния въпрос – дали съществуващото сдружение „Съвет на ректорите“, регистрирано по Закона за юридическите лица с нестопанска цел, съответства на модела, предвиден в Закона за висшето образование.
Според тях законът определя Съвета на ректорите като орган със съвещателни функции пред държавните институции, докато действащото сдружение разполага със собствен устав, управителен съвет, имущество и членски внос.
Ръководството на Съвета отхвърля обвиненията
От Управителния съвет на Съвета на ректорите категорично отхвърлиха критиките.
Оттам заявиха, че в 33-годишната история на организацията никога не е било поставяно под съмнение нито общественото ѝ значение, нито юридическият ѝ статут. Според ръководството тезата, че съществуват две различни организации с наименованието „Съвет на ректорите“, е юридически необоснована, исторически неточна и обществено нелегитимна.
Председателят на Съвета на ректорите проф. Миглена Темелкова също защити дейността на организацията. По думите ѝ на заседанието през юни основен акцент са били проблемите с финансирането на университетите и студентските стипендии, като е било решено да бъде създадена работна група, която да изготви обща позиция на висшите училища по тези въпроси.
Новата декларация на 26-те ректори обаче показва, че спорът далеч не е приключил. Напротив – той се превръща в спор за бъдещия модел на представителство на българските университети и за това дали Съветът на ректорите ще продължи да функционира по досегашния начин, или ще бъде реформиран така, че да отговаря изцяло на философията на Закона за висшето образование.
