Доносниците пак се писаха жертви

В България има срокове за всяка рекламация. Само за законите срок няма. Конституционният съд (КС) ще разглежда закона за досиетата цели пет години след приемането му. Това е прецедент – обикновено там се атакуват новите творения на парламента.

В този казус има още една забележителна подробност. Стоян Сталев, който е повод да бъде сезиран КС, бе обявен за агент Маринов на Второ главно управление на ДС още преди четири години. Тогава никой не оспори това. Чак когато за втори път го обявиха за сътрудник заедно с другите посланици, започнаха съдебните битки. Очевидно Сталев е само камъче в прашката
на могъщи сили, които се стремят отново да пуснат завесата над ДС. Тричленният състав на Върховния административен съд, който смята това за противоконституционно, се позовава на решение № 10 на КС от 1997 г., с което от предишния закон за досиетата бяха извадени агентите с картончета.

Картончето е документ, който остава дори ако досието е унищожено. В такъв случай единствените следи са фишът от картотеката и протоколът за унищожаване. Сега съдиите от ВАС настояват, че не само картончетата, а дори оцелелите досиета не могат да бъдат обявени за доказателства, ако няма саморъчни декларации или сведения от доносниците.
Чел съм досиетата на почти всички журналисти, обявени за сътрудници на ДС. Неколцина от тези с картончетата са ми казвали, че са ги записали като агенти, секретни сътрудници (СС) или явочници без тяхно знание и съгласие, защото оперативните работници (ОР) са отчитали фиктивна дейност. Всеки, който е живял соца, знае, че по онова време имаше планове за всичко и те се „изпълняваха” обикновено с надписване. Възможно ли е Държавна сигурност също да е отчитала мъртви души? Или пък „агентите” да не са знаели за кого работят?

Факт е, че в много случаи първоначалните контакти с т. нар. КВ (кандидати за вербовка) или ДЛ (доверени лица) са извършвани под прикритие. От досието „Гоце” на бившия президент Георги Първанов се вижда, че вербувалият го офицер от ДС отначало му се е представил за служител на външното министерство. В учебника „Методи и форми на агентурно-оперативната работа”, който се пази в комисията по досиетата, се забранява срещите с КВ да се правят в поделенията на МВР, за да се запази тайната на вербуването. Ако някой иска заем, се препоръчва да бъде повикан в банката, където кредитният инспектор трябва да отстъпи кабинета си на оперативния работник за конспиративна среща.

Това обаче се отнася само за първата фаза – проучването. Ако личните впечатления и сведенията за КВ го определят като подходящ, за самото вербуване според ясно разписаните правила на ДС трябва да се представи писмен план. Той се одобрява от началника. Едва след това се пристъпва към решителната среща. На нея ОР разкрива къде работи и пита КВ съгласен ли е да сътрудничи на ДС. Обикновено, ако човекът откажел, от него се е искало да подпише обещание, че ще запази разговора в тайна. От началото на 70-те години все по-рядко от вербуваните се иска писмена декларация. Привличането им обаче винаги включва друг ритуал, който свързва агента с ДС, както кръщавката ни прави християни за цял живот. Това е изборът на псевдоним. На човека се обяснява, че главното е връзката му с „органите” да се запази в тайна, затова трябва да си избере конспиративно име. По тази причина изглеждат крайно невероятни обясненията, че някой не е разбрал за какво става дума.

Повечето доноси са били устни,  а след това водещият ОР ги е записвал като рапорти до началниците си. При тази технология изглежда възможно, макар и малко вероятно, служители на ДС да са регистрирали фиктивни агенти. Само че това е било много рисковано за тях Водещият ОР понякога се е сменял и е трябвало да предаде агентите си на друг. Това е ставало на тристранна среща. Освен това има агенти, прехвърляни от едно на друго управление (например Константин Тилев от Шесто на Първо главно), при което фалшификацията е щяла да лъсне веднага. По конспиративни съображения даже парите за почерпки, подаръци и възнаграждения на агентите не са отчитани с фактури, ордери или касови бележки. Тайните служби именно затова са тайни – защото внимават да не оставят следи. Доносникът никога не е знаел кой негов колега също е човек на ДС. По този начин агентурата се е контролирала взаимно. Ако агентът А разкаже виц за Тодор Живков на агента Б., и двамата е трябвало да съобщят за това. Всяко премълчаване е водело до извода за „неискреност към органите”.

Ето защо изискването за писмена декларация, собственоръчно написани доноси и т. н. просто ще прикрие истината за миналото. В много малко досиета ще се намерят такива материали. Почти цялата агентура на Шесто е само с картончета
защото в началото на 1990 г. досиетата са унищожени по нареждане на министъра на вътрешните работи ген. Атанас Семерджиев. Заради решението на КС от 1997 г. по предишния закон не бяха обявени за сътрудници на ДС много хора, чиито досиета са унищожени, обаче всяко сведение от агент се пази и в делото на съответния разработван и доносите на някои от тези с картончета се намериха в чужди досиета. Следователно няма никакво основание картончето да се смята за индулгенция.

Очевидно в случая съдиите от ВАС се съюзиха с ОР, КВ, ДЛ и СС за генерално сражение срещу истината за миналото. Тя не е приятна за твърде много хора. Според някои експертни оценки агенти, секретни сътрудници и явочници са били около 1 процент от пълнолетното население В някои важни сектори като медиите например агентурата е била пъти повече. Само разконспирираните досега от комисията агенти във всекидневника „Народна младеж”, където работех някога, са 5 (!) процента от журналистите в редакцията.

Щатните служители от Държавна сигурност имат най-много основания да се страхуват от нови разкрития. ДС е нарушавала дори тогавашните закони, като е правила без каквито и да било разрешения „секретни” (т. е. незаконни) обиски (при които са можели да подхвърлят каквито си искат „доказателства”), подслушвания на телефони (мероприятие „Пирин”), отваряне на кореспонденция (мероприятие „Вихрен”), поставяне на подслушвателни устройства по домовете (мероприятие „Родопи”) и т. н.
Само един пример от досиетата на журналисти. За да провери лоялността на своя агент Иванов (Петко Бочаров), Второ главно
поставя бръмбари в дома му, като открадва ключовете от жилището от ученическата чанта на сина му – и то с помощта на директора на училището. Да не говорим за шпионирането на съпруг от съпруга, брат от брата и т. н. За което примери – колкото щеш. Такива неща няма как да минат за „служба на Родината”. Дори ако КС затвори досиетата с характерното за Живковата епоха „пълно единодушие”.

Крум Благов
krumblagov.com