ЕС е крив и за лошото време?

В този необичайно полемичен тон е коментарът на Барбара Везел:

Камерън винаги трябва да помни една китайска мъдрост: „Окачиш ли хлопатар на опашката на тигъра, после ще трябва и да го откачваш.” Казано другояче, премиерът допусна фатална грешка, когато реши да успокоява антиевропейското крило в Консервативната партия с евтини лафове срещу ЕС и с обещания, че ще води безмилостно твърда политика към Брюксел. Естествено, политиците от това крило доволно потриха ръце, а днес консервативните „тигри” вече се готвят за скок с надеждата, че ще избият решетката на своята европейска клетка и най-после ще се измъкнат на свобода.

От тяхна гледна точка досегашните им малки победи са само началото. Тяхната амбиция е една: референдум за британското членство в Евросъюза и после – напускане на същия този ЕС. По-рационалните в техните редици добавят, че след това Великобритания ще трябва съвсем наново да дефинира отношенията си с ЕС.

Всички злини идат от континента

Е откога го чакаме! Всъщност Евросъюзът не се нуждае неотложно от Великобритания. Страната вече от много време не е конструктивен член на Общността, икономиката ѝ е зле. За Лондон обаче ЕС е жизнено необходим. Най-малкото поради това, че и без друго хилавата британска външна търговия много зависи от връзките с континентална Европа.
Британците да решат най-после какво искат: вътре или вън?

Пък и в политическо отношение Великобритания в момента е повече отвсякога остров – в близката околност не се виждат кой знае колко партньори освен Норвегия. Но антиевропейската фракция в Консервативната партия отлично усеща едно силно настроение у хората. Много британци имат чувството, че всички злини, икономическата криза, напливът от емигранти, ако щете дори лошото време, идват откъм континента. Те с най-голяма радост биха затрупали тунела под Ламанша, за да си останат насаме на своя остров. Това е някакъв сепаратизъм, подобен на този в Шотландия или в Каталуния.

Островитяните са непоправими романтици

Всъщност обаче борците за излизане от ЕС са просто романтици, които преследват някакви ефимерни мечти за свобода и приключения. „По-добре да умрем сами и с високо вдигнати чела, отколкото да живеем в робство” – това си е чисто залитане назад, към предмодерността. Това е ХІХ-ти век, подсилен с британското островно съзнание и с имагинерните болки и страдания по една рухнала империя. Може ли Европа да чака, докато британците си върнат здравия разум? Не, имаме си достатъчно проблеми и без тях. Мигар трябва да им направим още 50 нови отстъпки? Не, те са длъжни най-сетне да решат какво искат: вътре или вън? Бива ли да възпираш оногова, който вече е поел на път? Не, просто трябва да му помогнеш с куфара и да му пожелаеш на добър час. Bye, bye Britain.

Б. Везел, А. Андреев
Дойче Веле