Лазаровден отваря духовните очи за невидимото чудо на Божията любов

В скръбта си Марта и Мария упрекнали Иисус, че не е дошъл навреме. „Аз съм възкресението и живота, който вярва в мене и да умре, ще оживее и всеки, който живее и вярва в мене няма да умре вовеки“ – отвърнал Иисус и отишъл до гроба, където бил положен Лазар.

„Всъщност тези думи на Господ от евангелското четиво ни насърчават, че вярата в Христос, в Сина Божий, ни дава надежда за живот, вярата в Христос ни избавя от смъртта и пак вярата в Христос ни прави и причастни на славата Божия – отбелязва отец Божидар Маринов от софийския храм „Въздвижение на Светия Кръст Господен“. – Когато Господ научава, че Лазар е умрял се забавя нарочно, за да покаже освен на своите ученици и роднините около Лазар, но и на тези от града, както и на всички нас, които живеем хилядолетия след това, че чудото, което той ще извърши, ще ни убеди във всеобщото възкресение на мъртвите и в тази чудна история.“

Когато Христос отива на гроба на починалия си приятел Лазар, плаче, но не заради загубата му, а защото вижда страданията на хората и болката им по изгубените любими близки:

„Той вижда тържествуването на смъртта в света, която не е сътворена от Бога – отбелязва отец Божидар. – Тя се е възцарила и господства, отравяйки живота, претворявайки го в безсмислено редуване на дни и на неумолими моменти, които са устремени към пропастта. Но Бог ни показа, че и над смъртта има власт и това е Неговата власт. Сам Христос я проявява в заповедта „Лазаре излез вън!“. Това е чудото на Любовта, тържествуваща над смъртта. Това е потвърждение, че самата смърт трябва да бъде разрушена и умъртвена. И за да се разруши смъртта, за да бъде разрушен и нейният мрак, трябва самият Христос, което значи и самият Бог, самата любов, самият живот да слезе в гроба, за да се срещне лице в лице с нея, да я разруши окончателно и да ни дарува вечен живот, за какъвто ни е създал Бог. Така, чрез чудото става невъзможно да не повярваме, а всеки, който вярва в Бог и живее в Него, сиреч изпълнява заповедите му, ще възкръсне и няма да умре вовеки.“

Смисълът на смирението и приемането, въпреки видимото и рационалното възприятие, е да се оставим Божиите ръце. А това, по думите на отец Божидар, означава „да казваме не само с думи, но и с вяра в сърцето и с цялото си същество, като Марта: „Да, Господи, аз вярвам.“.

„Оттук нататък Бог непрестанно показва неща, които като че ли са извън нашата логика, извън нашия ум, който не може да побере всички извършени от Него чудеса, въпреки че хората са живели тогава с вярата си. Те са възприемали, примерно появяването на ангели, изцерения от такива болести, които тогава не са се лекували, дори и самото Възкресение, защото в Евангелието пише, че той възкресил доста хора. След това ние започваме да се учудваме и на това, че самият Бог в своята любов и снизхождение се подлага на най-страшното – на смъртта. Виждаме и Тома, когото ние наричаме неверни, един от Неговите най-верни ученици, който иска да се убеди, но не защото не вярва, и се усъмнява във Възкресението на Спасителя. Това е по-скоро вътрешно човешкото – умът, който непрестанно ни заблуждава, че това е реалност. По този повод Господ казва:

„И други чудеса ще видите, за които дори умът ви не си е помислил.“ Така, непрестанно ни убеждава, че невъзможното за човека е възможно за Бога.“