За правото да казваш какво мислиш

Има обаче и други събития. На 7 септември 1886 г. Княз Александър I Батенберг абдикира от българския престол под натиска на Русия и напуска страната. Съставено е правителство начело с Васил Радославов и регентство в състав Стефан Стамболов, Петко Каравелов и Сава Муткуров. Много важна дата за бъдещето на страната.

На 7 септември 1940 г. е подписана Крайовската спогодба. Под натиск на Германия, СССР и Италия Румъния ни връща Южна Добруджа. Велик ден за България. Лош ден за Великобртания – Германия започва да бомбардира Лондон – 59 въздушни атаки, тонове бомби, срнати сгради, хиляди убити и ранени...

На същата дата през 1954 г. е открит Паметникът на Съветската армия в центъра на София, който днес предизвиква дискусия само при споменаването му. Освободител или окупатор са били съветските войски? Какво са ни дали и какво са ни отнели? Отговорите висят...

Георги Марков смята, че историята влияе на хората: формира техния мироглед, кара ги да се съобразяват или да отхвърлят нещо. Кой знае...

Отново е 7 септември. Щеше ли Марков да е толкова известен ако не беше убит? Ние, българите, по-лесно се доверяваме на мъртвите творци. Смъртта е водеща, след това творчеството. Което не означава обезателно мъдрост...

 Българският чадър...

ЗА ПРАВОТО ДА КАЗВАШ КАКВО МИСЛИШ

Георги Марков

... Винаги ми се е струвало, че у нас ние изразяваме капка истина с море от думи, така че само Дяволът знае какво точно сме искали да кажем. Колко пъти словесното наводнение помага и удавя истината, заради която сме почнали да приказваме. Колко пъти в процеса на говорене нещата се сменят. Колко пъти започваме да критикуваме, за да завършим с раболепно хвалебствие. Колко пъти нашето обвинение се превръща магически в оправдание. Колко пъти в процеса на изразяване на истината ние снишаваме гласа си, не толкова от страх, колкото от чувството, че няма смисъл да се казва. Години наред ние свикнахме да носим нашите истини дълбоко заключени в нас, да не им позволяваме да излязат, да укротяваме, ние, буйните, от тях да оставяме най-опасните да изтлеят и умрат. И само понякога, в миг на пиянско откровение или внезапна експлозия да отключим желязната врата на автоцензурата и безотговорно да излеем нещо от онова, което отдавна се е насъбрало. И след този акт на импулсивен героизъм ние треперим дълго време от разкаяние и страх. Но дори и когато имаме възможност, дори когато (много рядко) сме поканени да кажем мнението си, и когато съществува рядката възможност истината да бъде изразена и разбрана, тогава инстинктът за самосъхранение безславно ни тласка по пътищата на заобикалките, уклончивите, преобмислени мнения, в създаване на мъглата, чрез която винаги можем да се измъкнем...

... Има нещо дълбоко порочно и подло в това да смятаме за враг всеки, който не мисли като нас. Знам, че понякога е твърде неприятно, че хората не мислят като нас, че често пъти човек остава сам в позициите, които отстоява, но толкова по-великолепно е, когато другите дойдат при нас чрез собственото си убеждение, а не защото са принудени. От човешката душевност до свободата на мисълта има една голяма крачка, от свободата на мисълта до свободата на словото - още една, по-голяма крачка, а и от свободата на словото до свободата на действието - трета още по-голяма крачка. Така че свободата всъщност е трикратен скок, който иска духовна сила.

Но ако за обикновения гражданин свободата да казва какво мисли е естествена, първична необходимост, то за онези, които претендират да са духовен елит на един народ, за писатели, за журналисти, дейци на изкуството, тя е абсолютна необходимост...

... Нека най-дебело и най-категорично подчертаем, че в това отношение между мен (и хората като мен тук) и пишещите другари оттатък има две огромни разлики: ПЪРВАТА Е: Че никой до ден-днешен нито в "Дойче веле", нито където и да е ми е казал какво да пиша и каква позиция да заема, както никой не си е позволил да поправи и измени съдържанието на това, което казвам. Сигурно много пъти съм казвал дълбоко субективни неща, сигурно много пъти позицията ми е била съвсем различна от позицията на съответната страна, сигурно много пъти съм се увличал, но ВСЕКИ ПЪТ съм бил аз самият! Било е моето собствено честно и искрено мнение. Онези от вас, които слушат предаванията, са чули колко пъти мненията ми са далече от тези на важни, авторитетни и мастити личности. Следователно мога само да бъда щастлив, че "Дойче веле" ми е дало възможността да казвам това, което мисля. Що се отнася до заплащането, то е много далеч от специалните хонорарни тарифи, по които се плащат известни автори у нас, още по-далече от всякакви привилегии и властни позиции. На мен и на всички като мен се плаща точно толкова, колкото се плаща на всеки обикновен сътрудник. И никой никога досега не ми е предложил пари или каквото и да е, за да напиша статия против или за когото и да е. Никой до ден-днешен не е дошъл да ми предложи да се присъединя към някаква специална организация, зад която стои някакъв богат фонд, който да финансира някаква специална дейност, каквито за нещастие у нас доста ги има. Така че нека отдам дължимото на измислиците, които хора със съмнителни съвести у нас разпространяват за небивали потоци от пари. Никой не плаща повече, отколкото се плаща у нас! Нещо повече - за правото да казвам това, което мисля, трябваше, както всеки друг, да заплатя с горчивината на принудителна раздяла с хора и неща, които съм обичал и обичам...