Призракът на „Чавдар” – неуморимият палач на народа

Няма човек в България, който да не е чувал и да не се е возил в митичните ботевградски зверове „Чавдар”. Именно возило от същата марка отказа да спре и уби 15 християни на днешния празник Възнесение Христово край Ямбол.

Самият факт, че 30-годишни автобуси още се влачат по разбитите ни пътища е достатъчно показателен за тъжната пародия, която е нашата мила родина. Ако приятелите ни от ЕС случайно прочетат новината в световните агенции, биха останали като гръмнати. Не защото има толкова много жертви, а защото убиецът им е пресрочил срока си на годност отдавна. Замисляйки се обаче, всеки трябва да почувства страх, защото всекидневно пътува дори с далеч по-стари талиги, които благодарение на божията помощ още не са се разпаднали. Чавдарът днес просто беше червената лампа, която би трябвало да светне в главата на определени хора, които ако можеше щяха да ни извозват и с автомобили от 1924 г., когато е основан заводът за автобуси в Ботевград. След фалита му по време на демокрацията през 1999 поехме дълбоко дъх и си казахме „край, повече няма да се возим в осмърдените на нафта автобуси, които през 15 км прегряваха.” 10 години след това мирисът на нафта става все по-силен, особено в междуселските дистанции. Засилва се и един друг зловещ аромат – на свещи и тамян.
Гръмкото име „Чавдар” обаче по-старите българи свързват и с първа партизантска бригада, която 45 години управлява и обрече бъдещето на България за поне 100 години напред. Духът й още е жив. Той живее в тялото на автобуси, трамваи и 30-годишни жигули, които отнемат не бъдеще, а човешки животи. Завинаги.

Днес властта бърза с 200 км в час да стигне първа до мястото на инцидента. Ако беше бързала така през последните 20 години, до него можеше да не се стигне въобще. Министрите Масларова и Орешарски са зарязали новите прически и държавния бюджет и трескаво изписват пари за обезщетения. Черните банкноти ще бъдат изхарчени за паметници и надгробни плочи. Тяхната стойност още с подаянието вече е мъртва.