Но това невинаги е така, то практически много рядко е така.
Понякога е достатъчно нещо мъничко, почти неочаквано като случка, дребничко като зрънце истина, препречило ни се напълно внезапно. И в него се крие търсеният отговор или поне то ни дава някакъв отговор на някой от големите въпроси.
Ето така в сагата с алпиниста Боян Петров ние, българите, като общество ударихме дъното! Не всички, но мнозина сред нас, а това значи е вина на всички нас.
Като прочетох толкова много ненавистни коментари, не можах да спра изблика на емоцията - Господи, ние сме сигурно генетично увредени, ние вероятно сме дефектни като социум, в нашата социална тъкан може би има нелечима язва, в мозъка ни на нация като че има тумор, у нас като народ сякаш клокочат такива злоби, които поглъщат всичко човешко, съвместно, солидарно, обединяващо!
Как да си обясня иначе това ниско и низко падение, което изби като уродлив цирей върху лицето ни на общност от разумни индивиди?
Ще кажате - преувеличаваш, пресилваш, драматизираш, мелодраматизираш!
Де да беше така. Пак казвам, илюзия е, че отговорите на всички големи въпроси се дава с големите наративи, с големите разкази, с големите етикети, с големите клишета.
Неизбежно идва време, когато Истината лъсва и чрез най-обикновената случка, чрез най-простичкото събитие. Но лъсва със страшна сила. Ние ли сме това, или не сме?
И кой е виновен за израждането на облика ни - дали огледалото, в което обликът се отразява, или носителят на този облик?
Проф Николай Слатински
