Преди 147 години обесиха Дякона, помните ли го?

Във Велико Търново годишнината ще бъде отбелязана с общоградско поклонение и със специална програма в Националния военен университет "Васил Левски".

Венци и цветя ще бъдат поднесени пред паметника на Апостола и в Ловеч.

У нас все повече историци се обявяват за това годишнината от гибелта на Левски да се отбелязва на 18-ти, а не на 19-ти февруари. До объркването се е стигнало заради техническа грешка при преминаването от Юлианския към Григорианския календар. Затова чествания у нас има и през двата дни.

На 18 февруари 1873 г. присъдата е изпълнена в околностите на София.

В последните си мигове Левски се изповядва пред архиерейския наместник на София - отец Тодор Митов. В изповедта си казва: "Каквото съм правил, в полза народу е. Моли се, отче, не за мене, а за отечеството България."

Свещеник Тодор Митов свидетелства: "След като свърших обреда, Левски беше вдигнат върху едно буре и окачен на въжето. Преди да бъде избутано бурето изпод краката му, той извика: Боже, избави България!"

Така завършва своя живот най-великият син на България - гениалният организатор, политик и идеолог на българската национална революция.

СТИХОВЕ ЗА АПОСТОЛА

ПИСМО ДО ЛЕВСКИ
(Николина Милева)

Застроиха земята, Василе.
Асфалтираха твойте мечти.
Февруари се дръпна безсилен
и се скри, по-виновен се скри.

Издълбаха небето, Василе,
ще достигат навярно до Бог,
да го молят за друго бесило,
че не стига един лъвски скок.

Днес не стига, не стига, Василе,
да си лъв трябват много коли
и пари трябват много, Василе,
не мечти, а пари, а пари…

Днес не пеят за тебе, Василе,
пее някакъв странен Васил,
за жени и мъже по бикини –
кой се влюбил и кой се напил.

Е, дано да не гледаш, Василе,
за какво си се борил до кръв,
че останал би сляп и безсилен,
че наметнал би сам смъртна връв.

..................................................................................

ПИСМО ДО ЛЕВСКИ
(Златина Великова)

Спи, Дяконе! Не се събуждай!
Остани в незнайния си гроб!
Добре си ти… От там не виждаш
съдбата на достойния ни род.

Не виждаш майките, които днес не раждат.
Стариците край кофите за смет.
Бащите със джобове празни,
в ръцете с куфари и здравец за късмет.

Децата ни са вече на изчезване.
Селата мъртви. Пусти градове.
Строим хотели, паркинги, гаражи…
Край просяка минава Беемве.

На „пътя към Европа“ се продават
в ръцете с кукли малките моми.
Те детството си в сънища сънуват.
Стаена скръб в очите им гори.

Спи, Дяконе! Не се събуждай!
Добре си там, под тази черна пръст.
Завиждам ти за туй, че не дочака
мечтите си, разпънати на кръст.