Ботев убит от свои. Участниците в заверата дали клетва да мълчат до гроб

На 10 октомври 1939 г. умира Никола Обретенов. Той е свидетел на гибелта на Христо Ботев. На смъртния одър го питат кой е убил войводата. "За честта на българския народ ще отнеса истината на небето", отронва поборникът, преди да издъхне. Пред лицето на Бога Никола Обретенов не повтаря онова, което е писал в спомените, разказвал по вестниците и свидетелствал в комисиите, призвани да разбулят истината около кончината на Христо Ботев.

Там Обретенов твърди, че привечер на 20 май 1876 г. Ботев събира щаба на четата в местността Йолковица във Врачанския Балкан. Войводата се надигнал да огледа обстановката. "Тогава моментално изгърмя пушка и Ботев политна да падне на гърба си - сочи очевидецът. - Аз и Апостолов го поехме от двете страни и докато го сложихме на земята, той издъхна, пронизан в сърцето. Сразен беше от неприятелския куршум, без да каже нито дума, само изхърка..."

"Останахме поразени като от гръм - продължава Обретенов. - След няколко минути се окопитихме. По съвета на Перо прибрахме всичко от Ботева, което можеше да покаже, че е войвода, за да не се гаврят с него неприятелите. Аз взех картата от пазвата му под мундира, която беше окървавена и продупчена от куршума, взех и часовника, бинокъла, компаса и портмонето с 5 наполеона, а Апостолов взе калпака му с лъва, шашката, револвера и мундира. Всички плачехме, но аз и Апостолов бяхме неутешими. Наведохме се и го целунахме по челото."

Освен споменатите Георги Апостолов и Перо Симеонов на драмата присъстват още Сава Пенев и Димитър Тодоров. Няма го обаче Никола Войновски, което е крайно съмнително.
Никола Войновски е военният командир на четата. Школувал се в Николаевската военна академия, той е с най-сериозното армейско образование. Недопустимо е тъкмо Войновски да отсъства от съвещанието на щаба.

Преди гибелния изстрел на Йолковица между Никола Войновски и Христо Ботев пламва конфликт. Двамата са на различно мнение накъде да продължи четата. Обезверен от предателството на Враца, която не изпраща обещаната помощ, войводата обмисля да преведе юнаците към Сърбия.

Никола Войновски е против. Той вярва, че въстанието в Панагюрско не е потушено, и настоява четата да се придвижи към Средногорието. У Войновски, който е държал изпити по тактика и стратегия, засяда чувството на обида. Един "списовател", автор на книжката "Песни и стихотворения", оспорва меродавното му мнение!

Ботев реагира, като сваля от поста военния командир и обявява за втори войвода Перо Симеонов. Той е опитен хайдутин, участник в Херцеговинското въстание, в горски условия се справя по-добре от редови офицер.

Четникът Никола Кючуков разказва: "В това време забелязах, че между Ботева и Войновски имаше някаква студенина, или по-добре, Войновски остана вече съвсем хладнокръвен към бъдещето. От тогава насетне разпорежданията ставаха от Ботева и Симеонова. Тук имаше едно недоразумение между двамата главатари. Знаеше се, че назначението на четите беше да подадат ръка на въстаналото в отечеството население, да поддържат духа в борбата и заедно да извоюват потъпканата свобода. След изгубването надеждата, щото четата ни да помогне на врачанските въстаници, ний вече имахме друго назначение, взето с решение, а именно: да отидем със същата цел в Панагюрище, за където бяхме сигурни, че огънят гори."

Споменатото "недоразумение" отново касае пътя на четата.

И Перо като Войновски смята, че правилният избор е Панагюрище, а не Сърбия. 
На съдбовното съвещание Христо Ботев пита щаба: "Какво мислите да правим, когато в тия две сражения патроните ни се свършиха?

Помощ отникъде нямаме, хляб също няма.  Да продължаваме ли, или да се отправим за Сърбия?"

"Ботев! Ако ти направиш това нещо, знай, всичкото обаяние, което спечели с подвига си, ще го загубиш", отсича Перо Симеонов.

Аргументите на Перо са думите, а на Войновски - куршумите. Докато Ботев и приближените му обсъждат ситуацията, той върви с група момци към Искъра. Някъде по това време проехтява фаталният изстрел.

Заедно с неколцина другари Никола Кючуков вижда простреляния Ботев. "Куршумът бе пронизал черепа му под дясната вежда и порои от кърви бяха го покрили. "Ах! Какво стана?" - казахме, като се хвърлихме въз него със сълзи", свидетелства Кючуков.
Тук се явява съществено разминаване в показанията на очевидците. Никола Обретенов твърди, че Христо Ботев е ударен в сърцето, а Никола Кючуков - в главата.
И други четници документират, че мишената е била главата.

Димитър Икономов разказва: "Като гръмнат останах, като научих, че войводата Ботев е паднал убит. Отидох на лобното място и сварих го в предсмъртна агония. От други узнах как е станала тази печална случка: като изсвирила тръба в лагера на турците, Ботев полюбопитствал да види, ала в този момент пукнала вражеска пушка, един куршум се забил в челото му, той паднал на земята и вече нищо не продумал. Алена кръв шуртела от раната му."

Ето и спомена на Цанко Минков: "Ботев, Ботев е ранен!" - се предаде от уста на уста светкавично печалната вест. Настъпи общо смущение. И наистина, милият ни и непрежалим войвода лежеше мъртъв на земята. Сякаш от дни убит. Вражеският куршум бе улучил най-смъртоносното място - неговото високо чело и пръснал черепа на части. Горкият!"

Докато се развиват тези събития, Никола Обретенов тича към Искъра, за да съобщи на Никола Войновски, че Ботев е убит. Хората на Войновски стоят край реката, но не я минават, чакат вестоносеца. Чак след новината форсират водния басейн по правилата, научени от командира във военната академия.

 
Ако Ботев е прострелян в сърцето, какакто твърди Обретенов, е имало и втори изстрел в главата. Засада от свои е дебнела поетът да се изправи и да стане лесна мишена. После още един куршум е довършил пъкленото дело. За всеки случай, както го правят професионалните убийци. Заговорниците дават клетва да пазят стореното във вечна тайна. Никола Обретенов отстоява дадената дума. "За честта на българския народ ще отнеса истината на небето", отронва той, преди да издъхне.
 

Руският възпитаник Никола Войновски организира съзаклятието

Никола Войновски е роден на 9 ноември 1849 г. в габровските колиби Бойновци. Баща му Дончо съчувства на народните движения и е принуден да забегне във Влашко. Никола емигрира при него през 1865 г.

До 1872 г. Войновски учи в търговска гимназия. Една година по-късно е юнкер в Николаевската военна академия в Одеса. Там следва до началото на май 1876 г. По уговорка с Христо Ботев отива в Букурещ, откъдето е пратен в Турно Магурели като организатор на района.

На парахода "Радецки" Ботев е повече политически ръководител, докато Войновски действа като военен командир. Той прилага плана за превземането на кораба, акцентирайки върху дисциплината, овладяването на ключовите позиции и безкръвното поемане на управлението. "Войновски - пише Никола Обретенов, - откак беше построил четниците, съобщи на Ботева по войнишки, като козируваше, че всичко е в ред... В един час всичко бе готово. Четниците, въоръжени, облечени и обути с цървули с бели навои и черни върви, приличаха на същински войници. Войновски изкомандува да се строят по двама по двама, след като и Ботев им се представи, за да видят войводата си.

Най-напред слезе по моста Войновски заедно с първата десетица четници, после слезе втората, третата и така до последната."

Походът от Козлодуй до Милин камък е под командването на Никола Войновски. Действията му демонстрират добра тактическа подготовка. При Милин камък например Войновски успява да изпревари неприятеля и да заеме по-изгодни позиции. При Веслец, докато чака обещаната помощ от Враца, командирът провежда военно обучение. То е първото за юнаците, защото поради конспиративното организиране на четата, те се включват без каквато и да е армейска подготовка. Разчита се на лични знания, които за мнозина се оказват крайно повърхностни. Никола Войновски се оповава на професионалните революционери, неколцина участници в Херцеговинското въстание и в отрядите на Джузепе Гарибалди. Разчита и на двама офицери от руската армия - Арует Загрин и юнкера Костадин Попдимитров от Сливен. На капрала от Втората българска легия Димитър Икономов възлага командването на едно от крилата в бойните действия. Помага и Спас Соколов, учил в Белградската военна академия.

Но ето че като горска пепелянка изпълзяват неизбежните нашенски козни. Вождизъм, себелюбие, завист и мъст избуяват в ръководството на четата. Централен е конфликтът между Никола Войновски и Христо Ботев.
Офицерът кръстосва сабя с поета. Войновски настоява да се придвижат към Средногорието - въобразява си, че там огънят на бунта е още жив. Острата сетивност на Ботев обаче му подсказва, че каузата е изгубена. Той иска да спаси юнаците, като ги прехвърли в Сърбия.

Когато Христо Ботев назначава за втори войвода Перо Симеонов, нервите на Никола Войновски не издържат. Той се чувства разжалван, пагоните му са свалени. "Кръвната обида се измива с кръв!", така са го учили във военната академия. Войновски организира заговор, в който участват неколцина верни нему хора. Сред тях е Никола Обретенов.

По време на сражението на 20 май 1876 г. Войновски дезертира. "В най-големия разгар на битката около 60 души начело с офицерина Н. Войновски, който държал дясното крило, се отцепили и понеже не знаели местността, тръгнали да се спасяват в долината, която води към р. Искър", пише Димитър Икономов.
 

Оставен е обаче убиец, който да ликвидира войводата Христо Ботев.
Изкусен стрелец, избран от Никола Войновски. Той се крие в храстите и търси сгода да натисне спусъка. Христо Ботев се изправя, за да огледа местността, и пада прострелян. Задачата на Никола Обретенов е да съобщи за изхода от екзекуцията.

През юни 1876 г. дружината на Никола Войновски е в Троянския балкан. Тук вечният Обретенов присъства на гибелта на военния командир. "Видяхме около 20 души с големи чалми, опънали пушките си към нас - хроникира той. - Те изгърмяха и ние също изгърмяхме срещу тях с револверите си. Дали умерихме някого, не зная, но те удариха Войновски право в сърцето... Видях Войновски опънат по гърба си и издъхнал."

В Ловешкия затвор, където лежи Захари Стоянов, заловените Никола Обретенов, Сава Пенев и Димитър Тодоров му разказват за кончината на Никола Войновски. Двама башибозуци донесли шапката и ушите на мъртвеца. Трофей била цялата глава, но когато се умирисала, взели само "доказателството" от нея. Башибозуците получили награда - по две турски ирмилчета - колкото за няколко цигари тютюн.

Росен Тахов, в. 24 часа