За убития Гео Милев пише самоубилият се Веселин Андреев

ДРЪЗНОВЕН И СИЛЕН

Чакай само сигнала другарю!
В часовника само внимавай,
додето стрелката покаже
ХІІ.
Тогава
- в тоя ден -
отдай се
- цял и червен -
червен на великата правда:
парабелум, картечница, брадва:
- цял и червен -
в първия ден на гнева.

Тия стихове дойдоха до мене, когато бях юноша. Ние вярвахме, че революцията може да избухне всяка нощ, обичахме силните думи - и аз ги приех като призив и като парола. Някакъв голям човек, не само поет, но и наш ръководител, ни зовеше да бъдем готови, нащрек - за да не пропуснем сигнала за великия “ден на гнева”. Ние знаехме какво означава тоя ден.
Тогава за пръв път срещнах името на Гео Милев, но то не ми говореше нищо. Още не знаех “Септември”, нито оная безсилна смърт, с която убийците бяха се опитали да заглушат гласа на поета. Тия стихове възбудиха у мене внезапен, остър интерес: кой е, какъв е тоя поет?
Жаден интерес - ненаситен пълно и досега…
Доста хора са положили благородни усилия, за да поусмирят Гео Милев, да ни го представят в приемлив образ /нали не дай боже би могло да се повлияем от увлеченията му!/. Разпъват го за реални и мними грешки, без да почувстват истински неговите завоевания, режат живи части от поета, за да се побере в приготвения му - предварително! - праволинеен поетически саркофаг. Така в ревността към реализма се стига до метафизика: излиза, че един поет, пълен с естетически заблуждения, внезапно написва най-вдъхновената поема за Септември двайсет и трета… Други стеснително заобикалят противоречията на Гео и - особено в спомени - го рисуват като революционер по рождение и непогрешим законодател в изкуството - загладен, ясен.
Не бива да разтерзаваме поетите - дори и след смъртта им. Но не обичам дори поетите, когато ги правят икони. Най-малко Гео Милев подхожда за икона. Да режем или да ретушираме вътрешния му свят - това значи да нямаме истинска представа за поета, както не бихме имали истинска представа за неговото незабравимо лице, ако махнем настръхналия кичур над челото му.
Радостно е, че напоследък някои критици навлизат с верен усет в това сложно, живо явление в нашата литература, което се казва Гео Милев: една необичайна, ярка личност, един силен творец, една трагична и светла съдба.

Там моят гроб ме чака в мрак потаен
- ни плачуща върба, ни кипарис…

- така скръбно и малко романтично виждаше в стиховете си своята смърт Гео Милев. В действителността тя го настига наистина в мрак потаен, но много по-зловещо. Пътят от 15 януари 1895 до незнайната нощ на кървавия май 1925 е твърде кратък и ако обгърнем всичко, което той извърши, и всичко, до което стигна, ще ни се стори неправдоподобно, че е загинал на трийсет години. Тоя път не е праволинеен, но той е целеустремен. Между най-важните събития може да няма строга последователност, но има дълбока вътрешна връзка - стихийният бунт в сърцето неотвратимо стига до революцията в съзнанието…
Още семейството развива у Гео обич към възрожденските традиции, свободолюбив дух, антимонархически настроения, вътрешно влечение към обществените проблеми, пориви към артистични изяви. Студентстването в София е време на задълбочаване и една твърде ранна зрелост. Слуша лекции, чете по библиотеките, не пропуска постановка в Народния театър, има тръпни мигове, когато причаква да види любимия Яворов, изживява трагично смъртта на Печно Славейков. В Лайпциг Гео се ориентира твърде бързо и в живота, и в литературата. С малко смущаваща самонадеяност и много симпатична рязкост осемнайсетгодишният българин разкрива пустословието на именити професори и развенчава световни автори. Заема се сам да изучава модерната немска литература и философия, увлечен в техните крайности. Не ще го смути и британската столица, дето отива да усъвършенства английския език - за него Лондон е “ужас: Америка. Трясък, спекула, хлад, студ, пари, алчност, мизерия.” Но - Англия е и Шекспир, Байрон, Шели, Кийтс. Една среща с Емил Врехарн прави завършена голямата му обич към световния белгийски поет. Връщането в Германия му разкрива истинското лице на кайзеровия милитаризъм: в Хамбург го арестуват, бутват го в една мръсна дупка, едва избягва военен съд - заподозрян в шпионаж само заради някаква карикатура на кайзера в английски вестник. Ония викове и протести, с които е блъскал по вратата, можем да си представим по гнева в едно негово писмо: “… африканщина!… Нека бъде тази Германия, тази Прусия смазана на прах! - смазана!… Държава на полицията и милитаризма!”
Войната ще му донесе нови прозрения. В 1916 година го вземат в Школата за запасни офицери. Школникът Гео Милев много старателно - дори при такива тежки условия! - работи върху френско-немски речник и твърде съзнателно се противопоставя на солдафонщината: по свидетелство на мнозина той е “винаги разпасан, разкопчан, без колан, с неугледни панталони, със смачкана фуражка”, приказва в строй хвърля хапливи забележки, които по-благоразумните началства се мъчат да не чуят, не пее молитвата. Наказанията са нещо обикновено и завършват твърде лошо - изпращат го на опасния Дойрански фронт, произведен в подофицерски вместо в офицерски чин.
Не искам да цитирам от “приемливите” стихотворения в проза “При Дойранското езеро”, нека чуем нещо от експресионистичното “Ужасът на огнения бич”: “Ний стояхме неподвижни и настръхнали и все пак - ний бягахме, ний бягахме… ний бягахме ужасени, спирахме и бягахме отново, без да можем да избягаме никъде. Никъде!” И това ли не е художествено внушение за ужаса на войната! “Бягахме и не можехме да избягаме!” И не можаха. Докато парче от английска граната отнася дясното му око с част от черепа и той оживява по чудо едва след седмица. Войната, срещу която Гео се бунтуваше с целия си разум, разтроши главата му, влезе в нея и остана там - зрима, потресна. И сякаш живото око, единственото, доби неочаквана зоркост, за да проникне до дълбините на един порочен свят.
Макар и не изведнъж.
В Берлин Гео Милев отива може би по-малко на лечение, отколкто на учение - сложно, противоречиво. Въпреки десетте болезнени операции той е по театрите, концертните зали, изложбите, музеите, книжарниците, в центъра на експресионизма - списанието “Дер Щурм”. Но и на улицата - бушуващата берлинска улица със сраженията между стачкуващия пролетариат и полицията, с работническите и войнишките съвети, с революционните моряци, със зовящата трагедия на Карл Либкнехт и Роза Люксембург. Улицата, която гърми в неговите “Грозни прози”. И аз вярвам, че Гео е казал думите, които неговата жена си припомня: “Фердинанд е офейкал, но какво от това. Жалко, революцията у нас няма да отиде по-нататък. А и тук не се побирам вече в кожата си - пролетариатът се бунтува, а някакви спирачки, предателства…”
Гео сам се доизлекува, като пуска кичур коса над изтеклото око, и се връща в България. Замислил огромна дейност, той я осъществява с настървение. Литературата, изкуството надделяват над социалните и политическите въпроси - без да ги изместват съвсем, защото това е повече в теоретическо-естетически план и по-малко в практиката. Тоя период бихме могли да наречем период на “Везни”. Едно списание, което има своите бляскави несполуки и своите пробуждащи простижения, защото се развива заедно с редактора си.
И оня стремителен полет, който дълго е подготвян - през търсения и лутаници - от най-значителните събития от Геовия живот, започва. Гео Милев посреща с ликуване всяка вест за победа на септемврийските въстаници. Не въпросите на изкуството - в тия дни го обземат всеобхватно подвигът и съдбата на народа. А после - покрусата от погрома. Той, който не изпуска минутата, а сега не може да работи. Народната трагедия е станала негова лична трагедия. Поетът е поет най-напред в живота, после в поезията. Как би запалил огън в сърцата на хората, ако сам няма дарбата - понякога и трагедията - да преживява всичко по-дълбоко от тях? Така още в тия дни се заражда взривната сила на “Септември”.
А само след няколко месеца лумва оня знаменит “Пламък”, за да гори кратко, но буйно, с очистителна сила, в нашия литературен и обществен живот. Списанието факел, което имаше котегорично верую: “Ние не можем да останем глухи зрители пред народната трагедия. Ние ще останем там, дето е Народът: при Народа, сред Народа.”
Бих добавил: “И в смъртта си!” Защото тя се приближаваше.
На 14 май 1925 не в литературен диспут, а в залата на съда поетът защити бляскаво своята поема и заяви, че не е могъл да не я напише, че тя е повеля на съвестта му. Отговори му - с мотивите на присъдата - скудоумието, което е особено страшно, когато има физическа сила: “Поетът пее за чисто изкуство, възхвалява или описва както красивите, така и мрачните събития - но всичко той върши, като стои на своя висок трон, над дребнавите дрязги в живота.” Наистина не може да се измисли нищо по-тъпо и по-цинично: едно народно въстание - това е “дребнави дрязги”! Все ми се струва, че Гео - сам проверил краха на естетическите принципи на “чистото изкуство”, почувствал как в случая те добиват зловеща трактовка - се е усмихнал много горчиво и иронично, ала е приел спокойно присъдата - една година затвор и двайсет хиляди лева глоба.
Но истинската присъда беше друга. Тя е известна - повикване “за справка” в Обществената безопасност и… неизвестен край. В това, как стана известен този край, има нещо от древните или Шекспировите трагедии, които той така обичаше: тридесет години след смъртта на Гео неговият череп влезе в съдебната зала, за да разкрие със стъкленото си око, че поетът, удушен в една софийска казарма, е бил захвърлен заедно с много избити в една яма край Илиянци. И как да не си спомниш за Геовата Касандра-пророчица, която “вещае възмездие и всичко се сбъдва”. Уви, възмездието е само едно чувство за справедливост - но закъсняла! То не ни връща загубата. Нито сваля проклятието от убийците. И винаги, щом помисля за това, отново ме обзема един гняв с първична сила: толкова много убити поети има в България! И толкова - самоубили се, защото нечисти пръсти са ровили в душата им. Трябва да помним това… И да разбираме поетите. Приживе, а не на посмъртни тържества.
Не е най-важното дали той е подавал молба за влизане в комунистическата партия. Гео Милев загина като комунист. Като ония съветски хора, които тръгваха на бой с молба в джоба на куртката - да бъдат смятани за комунисти - и резолюция върху нея слагаше куршумът, що ги пращаше в безсменна стража на революцията…

“Димчо живееше един страшен живот на
съвестта”

- казва Гео Милев за Дебелянов. Това важи с не по-малка сила и за него. И как силно е казано: страшен живот на съвестта!
Гео Милев е преди всичко една голяма личност. Една ярка и яростна, многолика и монолитна личност.
Плещест, набит, макар невисок, той и физически оставя впечатление за нещо внуштелно. Всичко иде от това внезапно, единствено Геово лице. От тая уста с тънки устни, стисната така, че челюстите изпъкват волево и малко измъчено, обградена с две дълбоки врязани бръчки. От тоя остър, леко прегърбен нос. От това самотно око - строго, напрегнато, изпитателно, - край което се спуска тревожен водопад от гъсти коси, забулващ половината от високото чело. Рядък случай, когато човек сам е моделирал нещо в своето лице. И тая артистична нестройност в лицето някак много отива на вътрешния мир на твореца.
Опитвам се да си го предстява като човек по спомените на негови съвременници. Според едни Гео е “припрян, закачлив, понякога язвителен, възторжен, буен”. Според други дори след кошмарното раняване той пак е “шеговит, закачлив, весел, може да си попее в семейна среда”. Според трети след септемврийския ужас е “вече строг, мрачен, рядко и сдържано се усмихва”. И може би най-точен е Иван Мирчев: “Всеки миг той менеше настроението и израза си: ту весел, ту скръбен, ту презрително мълчалив и затворен в себе си, ту словоохотлив до забрава.” Защото веднага, открито изразява възторга си към това, което му е скъпо, и заклеймява онова, което мрази.
И колко е хубаво, че Гео, дори вече разпъван от съдбовни въпроси за човека, родината, човечеството, може да се покачи на върха на някой клонат бук в Балкана над Мъглиж и да пее любимите си песни! Изведнъж “гордият”, “усамотеният” поет ни става близък човек, с когото леко можем да подхванем разговор.
Гео Милев е един мъжествен, гневно мъжествен човек. Ранен тежко, едва оживял, той понася мълчаливо страданията, не позволява и на близките си да говорят за тях. Съветват го да не печата “Септември” - в онова време, когато чакалите на фашизма още вият настървено, - той отговаря: не, тъкмо сега е нужно - да се окуражи народът! Молят го - “Мълчи, не се мяркай, замини!” - той тръсва глава: не, тъкмо сега ще говоря. И разказва на лейбъристки депутати за кланетата в България. Последният човек, който го е видял в Дирекцията на полицията - Йордан Милев, - свидетелства как твърд и спокоен е бил поетът на революцията, гледайки идещата смърт…
Рядко в нашата литература, в нашата култура е имало такава жадна, неспокойна, търсеща личност като Гео Милев. Такава бунтовна душа, страстно устремена към отричане и откриване на истини, към революционни сблъсъци и обществени преломи. Колко полети и дръзновения! Винаги - нещо ново! Нещо, което носи надежда за по-високо изкуство. За по-смислен живот.
И винаги в тия търсения той не е проповедник, а воин. Неговите преценки са резки, категорични. Остър критичен ум, експресивен и атакуващ дух, човек на силни чувства и високи стремежи, Гео Милев хвърля в боя убийствени афоризми, блестящи парадокси, поразяващи сентенции. Той не мисли за риска - дали жигосва министър-председателя Цанков, или някое литературно пале, - а излиза срещу всички, щом смята да воюва с тях: душителите на мисълта и прогреса, гробокопачите на културата, умствено затъпелите естети. Иван Хаджихристов изтъква: “Колко много бе негова тая привичка и тоя негов характер да умее да измерва нещата, да открива лъжата и фалша, да възприема с удоволствие всеки присмех над кипящото мракобесие, да вдига юмрук срещу търгашите и глупците, да се бори и винаги да побеждава. И не винаги да бъде прав. Но винаги - убеден. Мнозина са се дразнели от неговата рязкост и непримиримост. Други са го съветвали - не може ли някак по-меко… Но резкостта, непримиримостта са характерни черти за всеки, който идва да каже ново слово. Нищо ново - и в живота, и в литературата - не може да се наложи с академическо спокойствие. Академизмът - като отрицателно явление - е свързан със закостеняването. Новото се нуждае от пробивна сила, от пълна увереност в своята правота.
Стига то да е наистина ново.
Гео Милев внесе много наистина ново в литературата и изкуството на България. Това трябва да се изследва с тънък анализ по-дълбоко, по-проникновено, отколкото досега. Той сам извърши огромна работа - каквато в други епохи са извършвали много хора. Неговото време бе време на мъчителни крушения и взривни съзидания и той направи преоценка на много стари ценности, провери стойността на току-що родили се явления. Времето не търпеше академически изследвания, а налагаше разузнаване в развоя на самото настъпление. Тая напоритост е често Геова, но тя е и на нацията, изоставала векове - да достигне върховете на съвремието. Духът на оная революциоинна епоха изискваше революционализиране и на специфичното в изкуството: спокойният рисунък изпъкваше пред задъхания, бърз, остър израз. И Гео Милев разчупи закостенели форми в литературата, живописта, театъра, раздвижи ги да стигнат до по-експресивен, по-жив, по-въздействен стил.
Но дори и когато преценяваме неговите естетически заблуждения, ние трябва да имаме предвид някои твърде съществени неща. Модернистичното у него не е бягство от живота, а стремеж към обновление на изкуството. Докато у други западни творци модернистичното идва след умора, пресищане, разложение и е един декаданс. Гео приема експресионизма като новаторство, като движение напред. /В края на краищата той доказа това с творчеството си./ И новаторство не само във формата. Като отрича песимизма и християнството, в писмо до баща си той твърди: “Спорът е: дали да гледаме песимистично или оптимистично на човека и битието? Аз съм за оптимизма!… Оптимизъм: какво значи то? То значи жизнерадост! - т.е. извор на живота!” Това е търсене не от отчаяние, а от вяра. Съвършено българско явление, Гео Милев е дълбоко свързан с литературния процес в европейски мащаб - по призвание и литературна съдба той се родее с Маяковски, Бехер, Арагон. Гео не подражава на чуждото, а го осмисля творчески, прави го свое. “Както знаеш, аз обичам да мисля само със собствения си мозък, за да мога да наричам истините, до които идвам, мои” /в писмо до баща си/. Гео Милев е още едно доказателство, че когато творецът търси честно, той може и да греши, но идва едно събитие, един Септември, който става проверка на съвестта и подтик за окончателно решение. Септември двайсет и трета реши Геовите въпроси, утвърди неговите открития.
Но без тревожните търсения той не би имал своите открития.
И винаги в своите търсения Гео Милев е последователен - колкото и странно да звучи това, - последователен и в истинските си открития, и в заблужденията си. Имам предвид тая вътрешна последователност, която му се диктува от неговата гражданска и творческа честност. Прям, суров е той не само в спора с другите, но и със себе си - в собственото си развитие. Това е въпрос и на творческа мъжественост. Да, някои негови твърдения смущават, но те не са поза. Нито голо предизвикателство. Всичко у него е изживано, изстрадано, искрено. Може би най-резкият отрицател в нашата литература, той има душа и цели на строител. Вазов не твори по неговите естетически принципи, но Гео Милев дава висока оценка на творчеството му. Постановките на Московския художествен театър не са според неговите разбирания за театъра, но той говори възторжено за голямото изкуство на мхатовци. Пристрастеността към собствените естетически идеали не му пречи да види изкуството на другите, когато то наистина е изкуство /поне в много случаи!/.
Гео не търпи полуистини. Не спира до полууспеха, а задълбочава постигнатото до неговата пълна победа - дори когато тя е разгром на вчерашни негови разбирания. Той започна списание “Везни” с претенциите за “чисто изкуство”, а много скоро стигна до девиза: “Човекът преди всичко! Човекът е всичко! - и цел, и мечта, и красота, и любов, и изкуство, и дух, и свят, и бог!” И за да не помисли някой, че това са отвлечени понятия, нека припомним - Гео вече е изразил възторга си пред “Русия, превърната в символ, която пламти днес пред нас - страшна и буреносна, и спасителна”…

“Творящият човек трябва да е винаги
пиян - от любов, омраза, вино!”

- говори младият Гео пред свой приятел. Тия думи не бива да се цитират пред глупци и лицемери, защото те ще възкликнат: “Поетите пак искат да си запазят право на бохемщина и безпътство.” А Гео Милев - чужд на бохемството - казва една истина, задължителна за твореца: той трябва не да вегетира, а да живее, да гори с нещо голямо, съдбовно - свое и на хората.
И сам гореше в творчески опиянения.
Гео Милев ни завладява с голямата си култура, със солидната си ерудиция, с огромната си дейност, с разностранните си интереси и осъществявания.
В детските и юношеските си години той рисува карикатури, скици, пейзажи, винетки, автопортрети. В зряла възраст тая страст, без да изчезне напълно, се насочва в една трайна многообхватна дейност на художествен критик. И тук той е понякога краен - отрича и неща, които сами по себе си са изкуство, но не са нов път в изкуството. Безспорно е обаче, че Гео Милев направи много, за да може нашата живопис да разбие сковаващите форми на академичната рутина и натурализма, да намери по-експресивен, национален стил.
От детски години се изявява и влечението му към театъра. Като режисьор той даде живот на “Мъртвешки танц” от Стриндберг и “Маса-човек” от Толер, подготви за постановка “Електра”. поредица студии и конкретни рецензии за постановки очертават образа му на театрален критик с живо артистично чувство.
Гео Милев знаеше немски, английски, френски, руски, превеждаше от десет езика и ни остави художествени преводи - в стихове и проза, - достойни за авторите, към които с обич се обръщаше.
Много негови статии са образец на страстна, художествена публицистика - аз винаги с изненада препрочитам бележките изстрели за Ленин и Благоев, в които сгъстено и силно е очертано величието на тяхното дело.
Гео хвърли големи творчески и организаторски сили - като редактор на “Везни” и “Пламък”, на листове, алманаси, сборници, антологии - дори и като издател.
Най-сетне за развитието на българското изкуство той воюваше и с живо слово - със своите темпераментни, полемични сказки, често смущаващи един провинциален град, но никога - скучни!
Разбира се, Гео Милев е преди всичко поет.
Има писатели, дори със значително творчество, без които можем да си представим нашата литература. Но има други, понякога написали малко, които с личността и с творчеството си остават врязани в литературата и съзнанието на народа. Българската поезия е немислима без Гео Милев - той е един от поетите, които правят нейното лице.
Планините се мерят по своите върхове, поетите - по най-високите си постижения. “Септември” е твърде висок, неповторимо своеобразен връх и за Гео Милев, и за цялата ни поезия.
Но някак несправедливо е да се изтъква само “Септември”. Мисля, че ако вземем най-хубавото от “Жестокият пръстен”, “Иконите спят” и го свържем с “Грозни прози” и безсмъртната поема, ние ще намерим по-верния път към вътрешната същност на поета, отколкото ако го делим на периоди и направления. Вероятно такова разбиране е накарало Бакалов да твърди: “Има една логическа връзка /не казвам последователност/ в цялото развитие на поета, която въпреки противоположностите прави от него една цялостна фигура.” Да, стиховете в “Жестокият пръстен” и “Иконите спят” са трудни - трябва да ги препрочиташ, за да ги разбереш, да те завладеят. Да, щастие е, когато поетът - като Ботев - постигне истинска поезия и проста яснота. /Впрочем сигурно много тогавашни читатели са свивали в недоумение рамене при крилатите стихове: “Там… там буря кърши клонове, а сабя ги свива на венец…”/ Но нима е задължително мисълта и чувството на поета да стигнат изведнъж и пълно до ума и сърцето ти? Четенето и на стихове трябва да бъде своеобразно сътворчество. “Не бива художникът да гъделичка вкуса на публиката, за да има успех, а да я възпитава така, че и тя да почне да вижда с очите на художника” - казва Гео Милев на един скулптор. Това, което не е маниачество, е мисия.
Гео Милев има и своите поетически несполуки - не само поради неопитност, а и поради крайни модернистични увлечения. Но и в тия случаи аз му съчувствам: той си остава храбър воин, загубил битката, след като е хвърлил в нея ум и сърце - а не от стархливост или зъл умисъл. Това са поражения, в които се набира опит за победата.
И Гео има не една поетическа победа.
Той ни остави светло-печалните, дъблоко човешки, някъде страшни скици “При Дойранското езеро”, в които словесният рисунък изпъква като живописен и чуващ как в пустия Дойран “нарове и смокини презряват и падат самотни в тишината на градините”. Остави ни “Грозни прози” - прекрасни със сгъстените си образи, с тътена на революцията, с надеждите на хората, с експресивната си динамика. В тях и в “Ноември”, “Май”, “Апокалипсис” Гео постига истинско новаторство: в стиховете в проза, дотогава обикновено безплътни, сантиментално-мелахнолични, той внесе революционна тематика, вля им пулсираща кръв, придаде им гъвкави мускули - за да зазвучат отривисто и силно. Трогателно е, че той, макар да живееше със световни проблеми, със съдбата на своя народ, намери време и сърце да напише цял сборник стихове за най-малките.
От незавършената поема “Ад” ние имаме само едно встъпление - и то ни говори за широтата и внушителността на замисленото платно. Това би било едно унищожително изобличение на жестокия свят -

Девет спирали
- кръг подир кръг -
девет кръга
от мъка,
от плен
и угнетение…

- капитализма. Дори само в тия стегнати, поривисти откъси вече са нахвърляни мрачни, пълни с ужас и протест картини. Следната стъпка - прекият призив към бунт - е направена в поемата “Ден на гнева”, в която най-непосредствено се изявява художествено-публицистичната стихия на Гео Милев:

Бягай
залягай
ставай
падай
нападай
решително
смело
стремително
неудържимо напред…

И двете поеми са едно своеобразно встъпление към “Септември”.
Трудно е да се говори за тази поема - тя трябва да се слуша, както се слуша музикално произведение.
Защо “Септември” ни въздейства с такава сила? Мисля, най-кратко:
Защото ни разкрива в смели обобщения, с потресна сила, с философско осмисляне подема и разгрома на народа в едно съдбовно събитие;
защото поетът с пределна искреност разкрива своята дълбока, страстна, лична заинтересованост - във възвеличаването на народа и убийственото осъждане на палачите;
защото поемата звучи с единствената в нашата поезия динамична ритмика, тревожна музикална полифоничност, експресивна задъханост;
защото - просто защото е написана от Гео Милев.
Достатъчно е да чуеш първите стихове с тия боботещи “утроба”, “злоба”, “роба”, с тая мъжествена рима “гняв - величав” и срязания от една дума четвърти стих, за да потръпнеш:

Нощта ражда из мъртва утроба
вековната злоба на роба:
своя пурпурен гняв -
величав.

А тоя мрачен, тъмнеещ Балкан и тоя огромен поп Андрей -

изправен в целий си ръст,
цял
спокоен като гранит -
велик, сюблимен, непостижим!

И каква вяра в утрешната победа - само една година след разгрома, най-мрачната година! - вяра, която иде не само от финала, но и от цялото трагично дихание на поемата…
Гео Милев изведе българския стих от класическата напевност и му придаде неподозирана сила. След него вече бе по-лесно да се пишат раздвижени стихове. И много мъчно!…
Дълъг - всъщност необхватен - е пътят, който измина Геовият “Септември”, неизмеримо е неговото влияние. Кой може да разкаже в колко квартири е рецитирана поемата преди другия - победния - Септември? И на колко екскурзии? И в колко затворнически килии? И колко пъти - в партизанските отряди? Кой може да установи колко издания е претърпяла - защото за отделно издание би трябвало да се смята всеки препис на ръка! Има ли начин да се узнае колко души са я чели и слушали на многобройните езици, на които е преведена?
“Септември” е още едно доказателство, че за истинския творец безсмъртието не е отвлечено, а земно понятие.
Обикновено се казва, че Гео Милев не можа да завърши своето дело. Да, наистина със смъртта му ние загубихме неизвестни, но очаквани, сигурни художествени ценности. Все пак в друг смисъл той завърши своето дело. И трябва ясно, с пълен глас да кажем: с това дело Гео Милев остава един от най-дръзновените, най-оригиналните, най-силните български поети.

Веселин Андреев

ПРИПОМНЯМЕ

Авторът е поет от поколението на антифашисткото движение. Бил е партизанин, политкомисар на бригадата „Чавдар”.

През всички години на социализма обаче той има доста сложни отношения със своя съпартизанин и генсек на БКП Тодор Живков.

Веселин Андреев е имал лична трагедия. Брат му Андрей Андреев е виден деец на БКП. През 1934 година заминава за Москва, но вместо добър прием е изпратен в Сибир по заповед на Сталин. От Москва отказват информация на близките.
Веселин Андреев отива в Съветския съюз и се мъчи да научи нещо за брат си. Посреща го мълчание. На всичкото отгоре приятелят му Тодор Живков започва да се дразни от настояването на Веселин Андреев да се поискат досиетата на хилядите изчезнали в Съветския съюз българи. Разривът между Веселин Андреев и Тодор Живков е фатален - творецът е намерен мъртъв в дома си в кв. “Изток” на 11 февруари 1991 година. Поетът слага край на живота си, поглъщайки голямо количество лекарства. В предсмъртното си писмо пише: “Мои скъпи близки, близки единствени, мои далечни близки? Простете ми, че така насилствено, самоубийствено тръгвам към далечното, от което връщане няма. Но аз вече друг изход нямам. Депресии са ме връхлитали и по-рано, но не с такава разрушителна сила. Ако душата може да има рани, моята сега е една цяла рана. Целият аз съм само една болка. Лекари ми дадоха лекарства, а всеки ден болката става все по-страшна. Не ме осъждайте. Не казвайте, че проявявам слабост.
Трябват ми огромни сили, за да си тръгна от вас...Преди да изляза от живота, аз излизам от Българската социалистическа партия... Проклет да е Живков. И живковистите!”
А перото на Стефан Продев дописа строфите: “Веселин влезе в живота ни чрез революцията. Днес революцията е мъртва. И той си отиде. Написа последните си писма, покани черната гостенка и каза “Сбогом!” на всичко. На слънцето и буките, на книгите и хората, на птиците. Така си отиват само смелите. Онези, които са живели истински...”