Ген.Зикулов проговори:ДС се страхуваше армията да не направи преврат

- Г-н генерал, колко години бяхте начело на военното разузнаване?

- 23 години.

 - Вече наколко години така наречената „комисия по досиетата” на порции разкрива делата на сътрудниците на Държавна сигурност и Разузнавателното управление към армията, които са били или в момента са, на възлови политически или държавни постове. Докъде ще стигне този процес?

- Законът, който изпълнява комисията, съдържа много абсурди по отношение на военното разузнаване. Никъде в него не се прави разлика между сътрудник на ДС и военен разузнавач. Борави се с понятия и категории, които са далеч от практиката – някъде текстовете са дори безграмотни. Не може в един калъп да се слагат доносници, сътрудничели на политическата полиция на Живков с разузнавачи, изпълнявали задачи винаги извън територията на страната. Според мен законът трябва да бъде променен, не само защото е принципно погрешен, но и защото е неграмотно направен. Питам се – дали само от некадърност и юридическо безхаберие се е стигнало до тези абсурди.

 - Опасявате ли се, че от излезлите досега дела на военни разузнавачи, могат да пострадат хора, работили за България?

- Безспорно съществува такава опасност. Чиста лъжа са твърденията на членове на комисията по досиетата, че са взети мерки срещу това. Нищо не може да предотврати опасността да се разкрият хора в различни страни, работили за българското военно разузнаване. В закона е казано, че началникът на разузнаването може да възразява по разкриването на някои документи, но пак комисията ще има крайното решение. Комисията на Евтим Костадинов има повече права от държавния глава по този въпрос. Тя е с повече власт и от правителството. Този монопол по ползването на секретни документи от комисията може да бъде използван и като заплаха срещу някого. Много неясен остава и въпросът кой подлежи на оповестяване. В разунавателното управление подготвяхме така нар. агентурен военновременен резерв. В една и съща агентурна група биха могли да бъдат етнически български турци, както и хора от други държави временно пребиваващи в страната. За тези хора никой В България не знае къде се намират сега. В мирно време тези групи не изпълняваха никакви задачи. Подготвяхме ги за изпращане по различни канали, например, на територията на Турция по време на война. Повечето от тези хора днес са с двойно гражданство – някои от тях живеят в южната ни съседка. Те имат право да се кандидатират на всякакви държавни длъжности в България, даже и за президентския пост. В делата им в разузнавателното управление е записано, че ако Осман или Мехмед бъде изпратен в Турция, той ще отиде в град Х и ще отседне на квартира при У, който е наш агент. На съдебното дело, което може да започне този Осман или Мехмед ще изтече информация за много други хора. В закона няма и дума за нелегалните разузнавачи, с които работихме. Нелегалният разузнавач е най-висшата агентурна категория. В закона се говори само за оперативни работници. Разбира се, в много случаи разузнавачът може да бъде и оперативен работник, но може и да не е такъв. Например, подготвяме човек с добър немски език за изпращане в район с военно-политическо напрежение като Кипър. Аз му предоставям немски паспорт като нелегален под името на търговеца (или туриста) Ханс и той отива в района на осъществяван десант от чужд флот до остров Кипър. Той събира разузнавателна информация оттам. След връщането си в София той престава да е нелегал и пак е оперативен работник. Най-често нелегалните разузнавачи действаха под имената на контролирани и неконтролирани двойници. Контролираният двойник също е агент, който обикновено е чужд гражданин, но днес не знаем къде се намира. Всичко това, когато излезе в общественото пространство може да има лоши последици.

 - Колко души, работили за военното разузнаване засяга този закон?  

- Става дума една категория български граждани от порядъка на 40 000 – 70 000 души. От тях оперативни работници с агентурна дейност са само няколкостотин. Всички други са военнослужащи – парашутисти, водалази, екипажи на разузнавателно-дозорните машини /БРДМ/, летци от разузнавателната авиация и др. Всички те не са постъпили в разузнавателните поделения по свое желание – те са извикани там по закона за военната служба. Никой от тях не е доставял разузнавателна информация, но нe всички подлежат на опозоряване според този безумен закон. Затова аз смело казвам – законодателят с тези текстове извършва неморална лустрация на много хора.

 - А какви бяха отношенията на военното разузнаване с Държавна сигурност?

- Това е един много сложен въпрос. Защото се отнася за цялата история на военното разузнаване и службите за сигурност. В края на 40-те и през 50-те години Държавна сигурност търси „врагове с партиен билет” сред военните разузнавачи. Арестуван е шефът на управлението генерал Вранчев, заместник-началникът Здравко Георгиев и други. Но не само ДС е замесено в тези работи – в преследванията срещу военни разузнавачи участваха и партийни функционери. Специалните служби винаги са гледали с подозрение армията, особено от времето на арестуването на маршал Тухачевски. Органите на Държавна сигурност в СССР, а и под тяхно влияние и тези в България, вечно имаха „едно на ум” за евентуален военен преврат. Исторически факт е, че българската армия само през периода на студената война не се е месила във вътрешния работи на държавата. Парадоксалното е, че днес срещу военните разузнавачи се осъществява репресия. С Първо главно управление на ДС сме си сътрудничили тясно. Понякога са възниквали конфликти между нашите и техните хора. Но конфликтите бяха между мен от една страна и Ангел Солаков и Мирчо Спасов от друга. Те произтичаха главно от властническите стремежи на ръководството на ДС. Мирчо Спасов се изрази веднъж така: „Военното разузнаване е широко отворен прозорец за чуждите разузнавания у нас”. Това беше адресирано за предишния шеф на управлението – генерал Стоянов. Мирчо Спасов не случайно каза това, дешифрирани неговите думи означаваха: „Ние от ДС трябва да надничаме във вашите работи, защото кой знае какви ги вършите!”

 - В спомените си споменавате, че веднъж Борис Велчев ви е натискал да назначите негов човек в управлението?!

- С Борис Велчев не съм се срещал. Ставаше дума за назначение на сина на един партиен функционер от Перник. Обади ми се секретарката на Борис Велчев, тогава той беше втория човек в партията. Тя ми казва: „Другарят Велчев се интересува защо сте отказали да назначите при вас еди-кой си и ви препоръчва да го назначите...” В управлението бях създал комисия, която се занимаваше с подбора на кадрите – тя ми беше и нещо като буфер срещу натиск и ходатайства. Издадена беше и министерска заповед с подписа на Добри Джуров – в нея се регламентираха професионалните качества на военния разузнавач. Момчето, което кандидатстваше беше добро, но и много високо на ръст, към два метра. Комисията го отхвърлила за това – какъв разузнавач щеше да излезе от него – ще го забелязват от километри! След няколко часа, по този повод в кабинета си ме извика и министърът Добри Джуров. Обясних му случая и той каза за Борис Велчев: „Кажете на този негодник да не се меси в нашите работи!” След това никой не ми звъня с подобни ходатайства.  

 - Как контактувахте с Тодор Живков?

- Моят съветски колега, началникът на Главното разузнавателно управление генерал Ивашутин, още като се запознахме ме попита: „Какви са ти отношенията с Тодор Живков?” Обясни ми, че е много близък с Леонид Брежнев и Юрий Андропов - често на лов и риболов с тях решава важни въпроси за работата на управлението, които не може да реши даже военният министър Гречко. Ивашутин ме съветваше да се сближа с нашия Първи. Аз смятах, че трябва да запазя служебна дистанция с Живков по две причини. Едната бе чисто принципна – не харесвах методите му, с които компрометираше кадрите, които ръководеха антифашистката съпротива. Не отричам, че Живков имаше и много добри качества като държавник. Другата причина, бе че не исках моите приятели да ме възприемат като протеже на първия секретар на ЦК на БКП. Един от съветниците на Живков, поетът Димитър Методиев ми предлагаше да ме включи в неговата ловна дружинка. Казах ме: „Ще дойда на лов с Живков, само ако получа покана от Джуров!”

 - А вие ловец ли сте?

- Бях ловец и особено запален по риболова. Но вече не мога да ходя – имам песмейкър и не мога да стрелям.

 - Как работихте със съветското военно разузнаване (ГРУ)?

- По силата на двустранните споразумения бяхме длъжни да си разменяме информация с ГРУ – освен това бяхме и съюзници в рамките на Варшавския договор. Ние получавахме от Москва огромна информация. Но мога да кажа, че в някои направления – например Турция разполагахме с повече сведения от съветските колеги. Същото се отнася и за някои страни от Близкия изток.

 - Работиха ли ваши хора на територията на днешно Косово?

- Не си спомням. Като началник на управлението не можех да зная всички хора, които работеха на територията на старата Югославия. Там само  създавахме условия за работа в случай на война или прекъсване на дипломатическите отношения. В мирно време там не създавахме агентура. Смятахме, че можем да навредим на междудържавните отношения. Разбира се, събирахме информация за техните въоръжени сили. Един натовски разузнавач в Белград ни предоставяше информация за армията на западната ни съседка. От него получавахме повече военни сведения, отколкото даваха всичките ни други източници, които имахме  на територията на самата Югославия. Този човек ни сътрудничеше с удоволствие срещу малко възнаграждание.

 - Виждате ли се днес с колегите си от министерството на отбраната?

- Виждам се с генерал Семерджиев, с генерал Добрев, а също така с мнозина от моите подчинени.

 - Г-н генерал, второто издание на спомените ви е вече е изчерпано. Мислите ли за трето?

- Възможно е да има допълнителен тираж, ако издателят реши.

Генерал Васил Зикулов е роден през 1923 г. в сливенското село Ичера. На 14 години става член на РМС. Още като ученик преминава в нелегалност. Взима участие в антифашистката съпротива като командир на партизански отряд. От участието си в Отечествената война се връща с орден за храброст. След това воената му кариера се развива в българската армия – бил е началник-щаб на Противовъздушната отбрана и Военновъздушните сили, командвал е армия и е бил заместник-началник на Генералния щаб. От 1967 г до пенсионирането си ген. Зикулов ръководи Разузнавателното управление в армията. Завършил е две военни академии. Носител е на многобройни военни и държавни отличия. С особена популярност се ползва книгата му „Военното разузнаване на България и студената война”.

Интервю на Валери Боянов,nabore. bg