С камъни от Плиска градят жп линията Варна-Русе

Тъжно е за разказване, но при строежа на столицата след 800-тната година, нашите тогавашни българи с голям труд и с хиляди волски и биволски впрягове пренесли от разрушения град Марцианопол в Плиска огромно количество камъни, мрамор и други материали.

Нека им бъде простено, защото те построили с голям мерак новата и красива, втора българска столица.

В годините след оттеглянето на войските на фелдмаршал Дибич Задбалкански през 1830 год., турската империя възстановила с тежкия труд и ангария на българското население от Варненския край разрушената през 1828 година от руско-турските боеве Варненска крепост.

Тогава нашето християнско население от целия район досъборило по принуда голяма част от крепостната стена и сградите на Марцианопол и пренесло камъните от тях безплатно във Варна за нуждите на поправяната тамошна крепост.

На 7 ноември 1866 година русенският валия Ахмед Шефик Мидхат паша бил откаран с файтон на новата железопътна гара Русе, качил се на влака и с подчертано чувство за величие наченал историческото си  пътуване по първия на Балканския полуостров железен път. Валията бил весел, доволен и горд. Първата железопътна връзка Русе-Варна станала готова предсрочно благодарение на неоспоримия му ръководен талант. Той и придружаващите го английски строителни предприемачи били посрещнати с овации по всички гари от Русе до Варна от хилядни множества турци и от много малко българи. Българите се радвали не от пускането в действие на железопътната връзка, а от това, че най-после дошъл краят на безконечната ангария, която те и техният добитък „отработили” в името на отиващата си империя.

… Пътувал новият английски влак от Русе за Варна… Потраквали колелата му по неулегналия релсов път; звуците на локомотивната свирка стигали до близките български и турски села, а на сърцето на Мидхат паша ставало все по-драго и по-драго. Не от друго, а от това, че той – баш турчинът, организирал така успешно гяурите хем да построят първия железен път, хем собственоръчно да разрушат до основи три стари, гяурски столици – Марцианопол, Плиска и Преслав и да затрият сами историята си.

Да, гяурите били хора с пречупени вратове и воля. Да, те собственоръчно съборили своите столици, натрошили с ръчни чукове царските камъни и преславните плочи с исторически надписи; пренесли чакъла с колите си и го положили ведно с римската, византийската и българската история под първите траверси и релси на турската империя. Да. Гяурите собственоръчно обрали дори и камъните от старите римски шосета и римски пътни станции на североизточната част на сегашна България…

Само едно нещо пропуснал Мидхат паша. Само един грях направил пред Аллах!... Късно, много късно научил той за Мадарския конник!... Строежът на железницата погълнал цялото му време, всичките му сили и енергия… Отложил заличаването на конника и буквите за след туй, но това време не дошло никога… Канел се Мидхат паша да си пие с българските чорбаджии студената ракия под сенките на мадарските скали и заедно с тях да гледа как примирените българи се катерят по високото дървено скеле и с остри чукове собственоръчно заличават от скалата образа и коня на канасубиги Крум Страшни, а заедно с тях и лъва, и кучето, и всички текстове за нашата история... Ех, ако му било стигнало времето, днес ние нямаше да имаме и това голямо нещо – Мадарския конник!…

Потраквали колелата на тренчето… Доволен бил Мидхат паша. Много бил доволен, но и много тревожен… Като умен и учен турски генерал, той добре усещал, че по тези изконно български земи и денем, и особено нощем, бродел призракът носещ зловещото име Край на отоманската империя.              

Да! Под колелата на това английско-турско тренче се огъвали релсите и траверсите поставени над  натрошената на чакъл римска, източно-византийска и българска история… Чакълът бил от императорските и царски резиденции, от християнските църкви, от крепостните стени, от старите римски пътища, от гробовете на нашите български канове, царе и народ… Знаели са турците как се затрива окончателно и с един замах историята не на една, а на няколко велики държави… Знаели са да колят историята не само с кървавия си ятаган…

При освобождението на България от „модерното”, както казват някои сегашни „големи патриоти”,  турско „присъствие” все още се виждали остатъци от римския град Марцианопол и от мощната му крепостна стена, входове и стражеви кули; виждали се останки от оръжейни работилници и монетарници, от правите каменни улици, от водоснабдяването и мръсната канализация на града… от сгради и църкви. Все още  извисявал ръст полусъбореният римски амфитеатър, който много години бил любима резиденция на римски императори, на завоеватели на древния Марцианопол, а по-сетне и на българските канове и царе. До него все още се виждала изящната в миналото огромна, петоъгълна, мраморна  римска баня-басейн, в която през горещите лета през вековете ненаситно къпели и охлаждали своите тела римски и византийски императори,  висши военни командири, прекрасни млади жени, воинствени български канове и царе и много завоеватели като Атила и други подобни варварски, правоверни и братски славянски „освободители”… Малко по надолу от извора „Дипсиза” изпълнявал вечната си служба и съхраненият, красив римски каменен мост преметнат през далечно историческо време над река Потомас-Девина. При този римски каменен мост българските канове и царе изпращали легендарната си конница за победоносни битки към северните граници и земи; при този мост българските майки и жени посрещали своите герои носещи победи, а нерядко и черните вести за тяхната славна смърт.

За съжаление, с течение на столетията за Марцианопол(стратегически, столичен, патриаршески, културен, търговски, оръжеен, военен и архитектурен център) останало само онова, което било под земята и описаното от тук от там от римските и византийските хронографи и чуждите завоеватели и пътешественици.

А днес ние, българите, се трентим в останките на девненските римски мозайки и се мъчим да узнаем от натъкмената, витиевата, недостъпна за простосмъртните оскъдна византийска „литература” и да предадем на децата и внуците си трохичките от историята на нашата земя, на нашия народ, и на нашата велика навремето и западаща напоследък държава.

Има над какво да се работи по историята на девненско-провадийския край. Ако крепостта и градът Марцианопол, ако столицата ни при „Тъй наречената Варна” и ако обектите около и в Провадия, не са били тъй зверски ликвидирани, нашите археолози сигурно щяха да намерят ония ценни паметници и следи, които българите на Аспарух и още стотици години другите след него са оставили по тях. Уви – всичко това е отнесено в Плиска, във варненската крепост и с чакъла под железницата на „великия” Ахмед Шефик Мидхад паша – екзекутора на преславните царските плочи с написаната върху тях превратна и драматична история.

Завършам с кратък цитат от изключителните БЪЛГАРСКИ ХРОНИКИ на Стефан Цанев, Книго-издателска къща „Труд”, С., 2006, стр.  48 и 49:

 … „В дворцовия център се намирало най-важното – водохранилището. В устройството на Плиска е имало нещо удивително за ония времена.

Известно е, че кралят Слънце Луи XIV в залеза на XVII век е изхвърлял сутрин нощното си гърне през прозореца, понеже нямал тоалетна, любовниците му пък се обливали с парфюми, за да прикрият миризмата на некъпаните си тела, а 10 века преди това – в края на VII век – в столицата на хан Аспарух е имало канализация – за чиста вода и отходен канал от оловни тръби за мръсотиите, имало е басейни и бани.

Когато през зимата завеели страшните северни ветрове – в специални пещи извън двореца до бяло се нагрявали обли речни камъни, горещият въздух от пещите се отправял по керамични тръби към двореца, стените му били двойни, топлият въздух нахлувал в процепа между двете стени, камъните на вътрешната стена имали дупки  и през тези дупки топлият въздух влизал в тронната зала.

Основите на дворците и на крепостните стени са запазени и до днес. Градени били те от камък и гранит и безмълвно са се извисявали сред пустата равнина до средата на XIX век, когато турците, от далновидност или за подигравка с нашата история, натрошили камък по камък гранитните дворци и с този исторически чакъл постлали пътя на първата железница на Балканския полуостров – от Русе до Варна.

И днес, ако пътувате по тази стара железница, особено нощем, може да чуете, как подплашени от тракането на черното желязно чудовище, бездомните духове на древните ни царе пищят под траверсите, сенките им се разбягват из крайпътния царевичак и после пак се завръщат и точат ръждясалите си мечове върху горещите релси.

А пътниците спят и не подозират, че пътуват върху гроба на своята история”…

Devnenetz.blog.bg