На този ден ни напусна Григор Вачков през 1980-та

Григор Григоров Вачков е роден на 26.05.1932 г. в Трънчовица, Плевенско. Той завършва актьорско майсторство при проф. Ст. Сърчаджиев във ВИТИЗ „Кр. Сарафов” (1955). Дебютира в ролята на Бубанов („На дъното” – М. Горки) в ДТ – Враца (1955). Работи в ДТ – Враца (1955 – 1956),  Държавен сатиричен театър (1956 – 1980), на който е един от основателите.

Театрални роли: Отец Фьодор (по И. Илф и Е. Петров), Чебуков („Предложение”, „Сватба”, „Юбилей” – А. П. Чехов), Гост („Дървеница” – Вл. Маяковски), Фотев („Кандидати на славата” – Ив. Вазов), Селямсъсът („Чичовци” – Ив. Вазов), Франтишек („Свинските опашчици” – Я. Дитл), Момчето („Ромео и Жулиета” и „Петрол” – Ив. Радоев), Силвестър („Силвестър” – Я. Илек), Разплюев („Смъртта на Тарелкин” – А. В. Сухово-Кобилин), Петров, Калошин, Анчугин („Провинциални анекдоти” – А. Вампилов), Араламби, Лазар („Суматоха”, „Лазарица” – Й. Радичков) и др.

Кино роли: Гуни Хуната („Дом на две улици” – 1960, реж. К. Илинчев), Илийчо, Първан („Хроники на чувствата” – 1962, „Спомен за близначката” – 1974, реж. Л. Шарланджиев), Пешо („Смърт няма” – 1963, реж. И. Акташева, Хр. Писков), Ваклин („Непримиримите” – 1964, реж. Я. Янков), Селянин („Горещо пладне” – 1966, реж. З. Хеския), Човекът с пищова („Привързаният балон” – 1967, Б. Желязкова), Александър Карев („Александър Велики” – 1968, реж. Вл. Икономов), Шофьорът, Майстор („Невероятна история” – 1964, „Топло” – 1978, реж. Вл. Янчев), Митко Бомбата („На всеки километър” – 1969, Н. Чернев, Л. Шарладнжиев), Капитан („Кит” – 1970, реж. П. Василев), Гунчев, Попът („Вечни времена” – 1974, „Инструмент ли е гайдата” – 1978, реж. А. Чопов), Бай Фоти („Въздушният човек” – 1980, реж. К. Коларов), Апостол воевода („Мера според мера” – 1981, реж. Г. Дюлгеров) и др.

Носител е на национални награди и държавни отличия.

Безспорно Григор Вачков е от онези актьори, които ще останат завинаги в историята на киното и театъра. Той си отива от този свят в разцвета на силите си, не навършил 50 години, оставя богата творческа биография и искрено спечелена всенародна любов, с каквато малко негови колеги могат да се похвалят.

Григор Вачков и днес остава в съзнанието на хората с ведрата си усмивка и нестихваща жизненост, която не успява да загуби дори в последните дни от живота си, когато коварната болест го измъчва най-много.

Всенародния любимец става звезда благодарение на своя творчески потенциал, който не спира да развива. Полага огромен труд за своето артистично израстване, отдава се на всяка роля безкомпромисно. Вярно е, че като актьор той се утвърждава в годините на социалистическа България, във време когато е лесно, но и много трудно да придобиеш слава, да станеш знаменитост. Григор Вачков спечелва откровената симпатия на хората именно във времето, когато съществува само една държавна телевизия, няколко реномирани столични театри и Киноцентър разположен в полите на Витоша.

„Григор Вачков владееше голямото изкуство да обича, да бъде предан, да бъде отзивчив, да състрадава, да изравя надежда и бодрост и от безнадеждните и безрадостни обстоятелства. Той не просто играеше великолепно, той играеше винаги някак съдбовно, беше отдаден на своите персонажи, обичаше ги, разбираше ги, искаше да им помогне… До последно не се предаде, до последно се раздаваше на хората. Няма човек, който да не го обичаше. Той беше щастлив само когато около него хората бяха щастливи. Той беше непосилно щедър дар за всички нас. Нищо по-малко.
Зад привидното простодушие на много от персонажите му се криеше много болка за човека, зад усмивката му имаше дълбока мъка и съчувствие.

Беше човек, който дава кураж на хората да продължават, да търсят „мъжките времена” в своите трудни делници, да виждат смисъл и красота в живота си. Друг такъв актьор, такава личност беше Апостол Карамитев.

Наистина е светла паметта му. Това се чувстваше в тази светла вечер, наречена „Ей, Гриша!” (в. Култура, бр. 11/ 26.03.2010)
 
Известната актриса Мартина Вачкова е негова дъщеря, която и днес си спомня с много любов за своя баща: "Той знаеше, че няма да живее дълго. Живееше така живота - и утре да си отиде, да си е свършил работата. Беше много ларж. Никога не е говорил за това, но и майка ми, и той са знаели, че е много болен...

И аз също съм го чувала, когато майка ми нещо ми се е карала: „Ще умориш баща ти, знаеш колко е болен!” Той все ходеше на изследвания, дори в Париж ходеше на изследвания за бъбреците.  Но ето на - боледуваше от едно, почина от друго - инсулт. Вследствие на преумора, на ужасния стрес, в който живеят актьорите.
Той никога не се оплакваше. Никога не хленчеше...”