10-ти ноември – българската нежна революция или “драмеди” по нашенски

Симеон Гаспаров, в. „България", Чикаго

Някъде към 1814 до към 1846-та година в центъра на Париж, на мястото, където се е намирала Бастилията, била издигната грандиозна статуя, висока колкото 5-6  етажна сграда, изобразяваща гигански слон, изваян от гипс. Идеята на авторите на това умопомрачително революционно творение била, че слонът символизирал непобедимата сила, мощ и величие на победата над стария свят, която станала благодарение на Френската революция (разбира се!) и която, като един могъщ слон, щяла да размаже идеологическите противници и врагове на младата република.

Няколко години по-късно това монолитно творение на революционното вдъхновение се превърнало в една жалка и още по-смешна гледка. От дъжда, вятъра, слънцето, от променливото време, а и от невъзможността да  се намерят средства за ремонт на статуята, "слонът на революцията", както го наричали, започнал бавно да се руши. Първо му паднало едното ухо, после бивникът, опашката, след това очите му станали две черни празни дупки, в които врабчетата започнали да си правят гнезда, а и накрая като за капак му се разпаднал хоботът.

Така няколко години след своето триумфално и парадно откриване, паметникът - символ на Френската революция, се превърнал в купчина прах, която била разнасяна от вятъра из улиците на Париж и само споменът от слона останал  като анекдот да битува сред жителите на Париж. Не след дълго на мястото на гилотирания крал Луи "променената" Франция се сдобила с нещо доста по-голямо от крал - император, който се казвал  Наполеон, а не след много време си възстановила и сложила на власт "омразната и ненавистна" Бурбонска кралска династия.

200 години по-късно нещо подобно се разви и у нас, в България. На 10-ти ноември 1989-та година и ние, като французите от онова време, усетихме духа на революцията, на промяната, на смяната на една държавна система с друга.

Беше невероятно, опияняващо, възнасящо духа събитие. На този ден ние всички бяхме не само щастливи, но и горди, че видяхме с очите си нещо, което милиони като нас из Източна Европа не успяха. Бяхме щастливи, но и горди, че участвахме в него. Че усетихме вкуса на другото, на непознатото, усетихме вкуса на свободата!

И беше интересно! Ах, колко интересно време беше тогава да си българин, да си в България, да бъдеш един от промяната. И да знаеш, че макар и малък и обикновен, ти си онази частица, без която промяната не би се осъществила! Без която "доброто" не би могло да победи "злото".

Но както казват в Древния Китай, "тежко и горко на онзи, който живее в интересно време!" А нашето, българско време, беше и продължава да става от интересно по-интересно, че направо да ти се доплаче!

 Защото и днес, 18 години след тези събития, връщайки се назад в годините, ние отново и отново сме изправени пред въпроса, който толкова години не ни дава покой, който идва като призрак в нашето съзнание и остава там дълго и мъчително, повтаряйки ни до полуда един и същ досаден рефрен, а той е - дали всичко това, което стана 18 години по-рано у нас, в България, на 10-ти ноември, когато един модел на държавно устройство, на диктатура, на подтисничество, на еднопартийно управление, действително се смени с друг, по-хуманен, по-демократичен, по-морален, по-честен модел. Или просто, като в историята за френския слон на революцията, цялата тази бутафорна, козметична промяна започнала като нещо грандиозно и неусетно, след това се превърна в купчина ненужна прах, носена из годините и историята.

Ще цитирам отново харвардския историк, който отговаря в книгата си "Граждани" относно това какъв е ефектът от Френската революция и какви са последствията от нея със следното семпло изречение - "Рано е да се каже!". ( Книгата "Граждани" на Саймън Шама е написана и публикувана през 1989-та година в Ню Йорк от издателство Рандъм Хоуз. През 1990-та година същата тази книга печели една от най-престижните награди за документалистика в света, наградата - Ен Си Ар).

Все пак рано ли е да се каже днес, 18 години по-късно, какво донесе 10-ти ноември на нас и на България. Може би! Може би е прекалено рано. А може би вече е твърде късно.

За да разберем материята и вникнем в дълбината и същността на "събитието", наречено 10-ти ноември, нека се опитаме да направим един експеримент. Вземете първия случайно попаднал ви под ръка вестник, отворете го и внимателно прегледайте събитията от деня. Сборът от новините върви в почти следния ред - стачка, правителство в оставка, повишаване на цените, криене на досиета, корупция и т.н.

Идете в най-близката библиотека до вас, разровете се в изданията от преди 11 години, (например 1996-та година). Какво виждате? Същите новини. Прегледайте тези от преди 15 години, 16, 17, 18 години - едно и също - стачка, правителство в оставка, повишаване на цените, криене на досиета, корупция и т.н. Един дълъг, тежък, агонизиращ поток от събития с предопределен край. Край, който ти оставя все същата натрапчиво-горчива, но напълно притъпена вече болка  в сърцето и душата. И това е вече 18 години! Или казано на езика на черните улични музиканти от Чикаго - same old blues!

Изобщо каква я мислехме, а каква стана? Стана една "драмеди", но по нашенски. Ето това стана!

Драмеди е сравнително нова дума в английския език. Тя влиза в употреба през 1986-та година, когато Гилдията на режисьорите на Америка номинира телевизионния сериал на САЩ "Moonlighting" едновременно в двете категории - Най-добра драма и Най-добра комедия на годината. Безпрецедентен случай в цялата 50 годишна история на организацията.

Също като нашата, безпрецедентна в историята на "нежните" революции мила, родна, типично българска нежна революция, която не беше нито толкова нежна, нито толкова революционна. А си беше един миш-маш, който успя да направи от събитията малко преди, около и след 10-ти ноември, а и последствията от тях, чисто и просто една драмеди!

Драмеди, която започна като епична и героична драма, а продължава вече 18 години като абсурдна комедия, с все повече сърдити и недоволни от нещо участници, които се качват на българската политическа сцената и които участници слизат от нея усмихнати, успокоени и дори удовлетворени. И така, докато дойдат другите...

Парадоксалното тук, в нашия случай е, че все пак тази т.нар. нежна българска революция успя! Успя и за едните, и за другите. Успя за тези, които се бореха за свобода на словото, за човешки права и демокрация, за тези, които се бунтуваха срещу режима на Тодор Живков, срещу еднопартийното, тоталитарно управление на страната. Успя! Да, успя, но пак нещо като че ли не е наред.

Защото свободата дойде, но не по начина, по който дойде при чехите, унгарците, германците, а дойде като подхвърлената от боговете кутия на Пандора, която отвори широко вратата на нашия живот към нови злини и беди, за които и не бяхме си представяли, че ще ни сполетят.

Злини и беди като рекет, като престрелки с автомати по улиците, като орди бесни банди, вилнеещи из страната, като дилъри, свободно продаващи дрога около училищата. Злини и беди като страх не от партийния секретар или махленското ченге, а от новите богаташи, от новите политици, от новите престъпни групировки, превърнали цели райони на България във феодални владения със свои закони и закрепостени от беднотията и безизходицата селяни.

Падна старият строй и като че ли изведнъж се намерихме в центъра на водовъртеж от беззаконие, анархия, наглост, арогантщина, парвенющина, злоба, ненавист. И всичко това облечено в една перверзна форма, наречена "демокрация". Демокрация, която нямаше, няма и никога няма да има нищо общо с реалната, с истинската демокрация.

18 години след 10-ти ноември 1989-та отново сме изправени пред същата несигурност за утрешния ден, заплатата отново е смешно малка, цените отново прекалено високи. Всичко си е както преди. До болка позната история.

Да, в Европа сме, не че някога не сме били! Нещо повече, партньори сме на "големите" в света и в НАТО, и в ЕС. Пътуваме без визи из Европа и половината свят, да, благодарение на промените, настъпили след 10-ти ноември, но пак с усещането, като че ли сме просяците, пак с усещането, като че сме лошите, пак с усещането, като че ли сме нежеланите.

Но нашето драмеди не свършва дотук! Защото промените от 10-ти ноември успяха да помогнат и на другите. Не само на тези, които искаха и се бореха от сърце и душа тази промяна в нашия живот да настъпи, но и за тези, които не я искаха, а именно червените аристократи и червената комунистическа буржоазия, които и след 10-ти ноември останаха на власт!

Тези, които създадоха трудовите лагерите, които национализираха частната собственост, вкарваха учители, свещеници, писатели, банкери, бизнесмени, издатели на книги и по-различно мислещи от масата хора по затворите. Тези, които ни заблуждаваха със светло бъдеще и които мълчаха за експлозията в Чернобил и накараха народа на България да излезе на манифестация за 1-ви май, въпреки нахлулата радиация от заразените райони на Украйна; които се криеха по резиденциите си и изнесоха парите на България по банките из Австрия и Швейцария и които не само че не бяха наказани, но оцеляха. Оцеляха през всичките трусове на историята, не изчезнаха като динозаврите, а се приспособиха първи към промените, от които излязоха първи бизнесмени, първи частници, първи милионери, първи издатели на "свободни" издания в България. Първи, както винаги във всичко.

За да е нашето драмеди още по-пълно, тук трябва да се отбележи, че не преди, а след 10-ти ноември (забележете!) бившият диктатор на България Тодор Живков получи приживе най-голямото си признание, на което той лично присъства, когато през 1996-та година в Правец го провъзгласиха за почетен гражданин и герой. Признание, което не получи нито през живота си, нито след смъртта си нито един истински дисидент, борел се за правото на свободата и на демокрацията на България.

И за капак, за да може съвсем нашата дългоочаквана 10-то ноемврийска промяна да заприлича на станалия за смях на хората френски слон на революцията от началото на 19-ти век, същата тази червена аристокрация и червена буржоазия, за да се съхранят и бетонират завинаги в управлението на България, взеха, че върнаха от Испания в страната Негово Величество, на когото сервираха на тепсия половината от Рила и Пирина, че и малко от управлението на държавата.

Изобщо получи се също като в евтините, играни по селските панаири бурлески, всеки един от участниците в тази нашенска 10-тоноеврийска драмеди успя!

Е, тогава има ли смисъл да се празнува и помни датата 10-ти ноември? Тук ще трябва да се отговори риторично, т.е. отново с въпрос. Знаете ли какво, освен всички злини, било сложено в кутията на Пандора, с която боговете на Олимп поискали някога да затрият несъвършения човешки род? Там в тази кутия, наблъскана с жестокост, злини, беди и омраза, била сложена ... Надеждата!

Една малка, крехка надежда, която въпреки всичкото зло край нея мъждукала в мрака и заради която хората успели напук на боговете да оцелеят! Надеждата, това е, което 10-ти ноември ни показа, че го има! Надеждата, която въпреки несгодите, лъжите и подлостта ни накара да се осъзнаем и да я намерим вътре в нас, в обикновените, в честни и достойни хора, които независимо дали емигрираха или останаха, започнаха изграждането на новата, на по-добрата, на по-достойната, на нашата България.