Адвокат в България, боен медик в Украйна. Историята на един войник - 37-годишна българка

"Дойдох в Украйна през 2022 г. с моята хуманитарна организация, за да помогна на украинците да заминат на мирни места. Посетих Чернигов след обстрела и бях шокирана. Реших да направя нещо повече. Исках да помагам на хората и реших, че ще дойда и ще остана, докато не успея да направя възможно най-много за украинския народ", разказва бойният медик пред украинската обществена медия "Суспільне".

Позивната на българката е "Ice Queen" - "Ледена кралица".

"Заедно с двама украинци създадохме хуманитарна организация и доставихме всичко в горещите точки за цивилното население. След това започнахме да помагаме на армията и да евакуираме хора от полско-украинската граница към Нидерландия, Германия и Белгия и да ги настаняваме на безопасни места.

Тази организация е създадена специално за Украйна. Нямах никакъв военен опит, преди да дойда в Украйна. В цивилния живот бях юрист и политолог.

Ако един ден видите хора, които се нуждаят от помощ, и можете да направите нещо за тях, а не направите нищо, няма да можете да спите през нощта, ще се чувствате виновни, защото някой се нуждае от помощ, а вие можете да направите нещо за него. След като видях болката на украинците, майките и децата плачат. Нападения срещу цивилни граждани, болници, деца. Осъзнах, че хуманността се състои в това да си помагаме един на друг. Затова реших, че искам да бъда човек, който помага на другите в нужда. Това беше моят избор", разказва тя.

"За мен утехата е да заспиваш вечер в мир със себе си, когато помагаш на други хора. Има други хора, които нямат комфорт и спят на земята в мазето, без храна, без легло. Несправедливо е да пренебрегваш тези хора, които се нуждаят от помощ, и просто да живееш собствения си живот".

Парамедик

"Учех, за да стана парамедик. По време на коронавируса работех за Червения кръст в Нидерландия. Бях фелдшер в болница. Там завърших няколко медицински курса, а когато дойдох в Украйна, завърших курс за бойни медици в Международното училище по тактическа медицина и работих с хоспиталиерите.

Харесва ми да работя с украинци, но и да имам мултикултурна среда. Така че това е място, където се чувствам добре, вършейки работата си, където можем да бъдем професионалисти и да работим заедно в екип".

Запорожия и Херсон

"Работих в Запорожия и Херсон. Най-лошото нещо за мен беше в Херсон. Това беше операция по вода през нощта в лодка. Случи се така, че екипът ни не можеше да види къде се намираме. Съществуваше голям риск да бъдем заснети от руски дронове, така че всъщност трябваше да плуваме. И това беше най-ужасяващият момент, защото с бронежилетките и всичко останало просто трябва да плуваш. Трябва да се бориш за живота си. Ето защо за мен това беше най-ужасяващото място - Херсон. Най-лошото нараняване е това, за което не можеш да направиш нищо. Когато не можеш да направиш нищо.

Повечето от нараняванията, които виждаме, са огнестрелни рани в краката, които водят до масивна кръвозагуба и трябва да се лекуват много бързо. Има много шрапнели от нападения с гранати и от нападения с дронове. Има и много наранявания на лицето, които се лекуват много трудно".

Индивидуална аптечка за първа помощ

"Ето най-важните неща. Първото е турникет. Има скоба за спиране на масивен артериален кръвоизлив, марля, ръкавици, хемостатична салфетка, оклузивна превръзка, гипс и друг хемостатик за спиране на масивен кръвоизлив. Има също така пинсета за отстраняване на фрагментите, маркер и венозен катетър за инжектиране на лекарства във вената.

Ако трябва да евакуирате някого, има много карабинери, за да закрепите въжето и да евакуирате човека незабавно. Обикновено нося със себе си три комплекта IFAK: моя собствен, този за първа помощ и медицинска раница, която нося, за да помогна на няколко ранени".

Семейство

"Баща ми е работил в Украйна и обича Украйна. Семейството ми планира да дойде в Украйна тази година. Така че, ако всичко върви добре, те ще дойдат тук съвсем скоро за кратка почивка през лятото.

Майка ми плаче всеки ден. Те всъщност не знаят къде точно се намирам. Никога не споделям със семейството си къде се намирам от съображения за сигурност. Казват, че са отгледали човек с огромно сърце. Много се гордеят, че помагам на нашия народ, защото вярват, че украинците са нашият народ. Но те много се страхуват, че нещо може да се случи.

Не се обаждам на родителите си, а само им пиша съобщения. Защото обикновено чувам взривове на заден план и те не знаят къде съм. Не искам да знаят къде точно се намирам. Искам да избегна това, доколкото е възможно.

Миналата година, точно преди да замина през октомври, се запознах с един командир, който ме помоли да осигуря медицинско обучение за неговото подразделение. След това той се върна от мисията. Разговаряхме и той каза, че никога повече няма да види дъщеря си, защото дъщеря му, боен медик, е загинала пред очите му.

В този момент гледах един много силен човек, който продължава да се бори. И тогава той ми каза: „Каквото и да правиш в Украйна, помисли, че баща ти може да се превърне в мен един ден. Това е всичко важно. Но моля те, не умирай“. И оттогава продължавам да си мисля: ами ако това е последният ми ден тук? Това е най-страшната мисъл, която имам".

Украйна

"България подкрепя украинците, защото усеща, че сме заедно. Говорим почти един и същ език и сме много близки един с друг. Навсякъде има хора, които не разбират ситуацията в Украйна, защото не са тук. Затова каня всички, които казват нещо против Украйна, да дойдат тук и да я видят със собствените си очи. Но цялото ми обкръжение, всички мои приятели подкрепят Украйна и се молят за победа.

Преди войната България вярваше, че Украйна, Русия, България и славянските страни са едно семейство и трябва да се подкрепят взаимно и да работят заедно за по-добро бъдеще. След началото на войната ситуацията е съвсем различна. Преди това те никога не са предполагали, че тази агресия ще се разрасне до такива мащаби. Никога не са мислили, че Русия ще нахлуе в Украйна и ще предприеме такива агресивни действия срещу хората.

Вярвам, че Украйна заслужава независимост и мир като всяка друга страна. И смятам, че всяка страна трябва да я подкрепи. Сега съм много предпазлива, когато мисля за Русия, защото първите думи, които ми идват на ум, са агресия, нашествие, смърт и болка. Така че не знам как ще се разреши тази ситуация. Надявам се, че Украйна ще победи, както и всички ние тук. Но не мисля, че руснаците са способни да изградят приятелски отношения с която и да е държава през 2024 г. И не знам как някога ще могат да платят за цялата болка, която причиниха на Украйна.

Мечтата ми е да отида на операция сега, да помогна на моя екип, на моя народ, да се сражаваме успешно във войната и да извоюваме мир за Украйна, победа. Откакто пристигнах през 2022 г., имах един отпуск за Коледа, за да видя семейството си за няколко месеца. След това се върнах. Тази година няма да имам отпуск. Чувствам, че е правилно да съм тук. Чувствам, че това е мястото, на което се намирам в този момент. Тук имам семейство, а Украйна ми липсваше много.

Когато Украйна спечели тази война, може би ще си купя къща тук, ще живея тук и ще започна да работя тук. Сега Украйна е моят дом, обичам я и обичам хората".

Анастасия Дорошенко и Анастасия Галасюк, "Суспільне Донбас". Преводът и заглавието са на редакцията на ФрогНюз.