Когато гражданите станат политици

Така щях да направя елегантен реверанс към незабравимия разказ на Уди Алън „Ако импресионистите бяха зъболекари“, който представлява въображаема кореспонденция между Тео и Винсент ван Гог на тема какво би било, ако децата на Монмартр упражняваха разумната и привидно лишена от всякаква фантазия професия на стоматолозите. Изкушението беше голямо най-малкото заради това, че и зъболекарите, както и политиците, изкарват хляба си, като причиняват болка на пациентите си. Но се отказах, защото приликите свършват тук. Нито гражданите в България са импресионисти, нито пък българските политици са зъболекари.

Наблюдавам протестите през последните седмици. Гледам как гражданите се чудят по какъв начин да влязат във властта, та да я направят по-добра, и си мисля: какво трябва да сторят гражданите, за да постигнат това? Ами, просто трябва да станат политици. Нещо повече, в момента, в който заявиха своите искания, независимо дали тези искания бяха изпълними или не, независимо дали бяха смислени или смехотворни, лидерите на протестиращите станаха политици и вече са такива, независимо от това какво им се иска да мислят за себе си.

Впрочем, струва ми се, че е твърде неправилно да се делят хората на граждани и някакви други. Всички са граждани. Всеки е гражданин, докато конституцията гарантира гражданските му права. Всеки гражданин има своята позиция и правото да я отстоява не по-малко от правото на всеки друг гражданин. Тъй че оставете заклинанията „ние сме гражданското общество, а вие сте някакво друго общество“. Проблемът не е, че политиците не са граждани. Граждани са, колкото са граждани и децата с черните качулки на Орлов мост. Проблемът е, че в политиката често влизат неподходящи граждани. Проблемът е, че публичните говорители са изгубили доверието на публиката. А още по-големият проблем е, че публичните говорители за изгубили уважението на публиката.

Кои са публичните говорители, онези, които формират общественото мнение? Това са интелектуалците, политиците и медиите. Представителите на тези три големи групи са хората, които би трябвало да бъдат компетентни, информирани, безпристрастни и морални, така че останалите да се вслушват в думите им и да сверяват мислите си с техните. Хайде, безпристрастни поне интелектуалците и политиците може и да не бъдат, защото всеки си има пристрастия. Но информационните медии трябва да бъдат и безпристрастни.  За съжаление обаче през последните десетилетия качеството на представителите и на трите групи говорители драматично е спаднало и то не само в България. Все повече полуобразовани и безидейни хора си слагат етикета „интелектуалец“. Те стават известни само с това, че са известни. Има десетки „известни“ певци и режисьори, за които никой не може да каже кои са последните им песни или филми. Те обаче дефилират по всички телевизии и се изказват по всички въпроси.

Политиците. В политиката влизат десетки хора, които са зависими и изпълняват волята на други хора, които удобно остават извън политиката. Те не са политици, макар че ги наричаме така. Те са толкова политици, колкото биха могли да бъдат жени някакви едри и космати мъжаги, дегизирани с рокли и перуки.

И накрая медиите. Все по-голяма част от съдържанието на медиите става поръчкова. Поръчва се политическа и корпоративна скрита реклама, лъскат се имиджи на хора, създават се легенди и мистификации, за които се плащат големи и малки суми на всички професионални нива. Страшно е, когато в едно общество най-големият рекламодател е държавата!

И когато се компрометират всички публични говорители, когато се компрометират и интелектуалците, и политиците, и медиите, обществото губи контрол върху процесите и тогава започват да стават безобразията, престъпленията и далаверите. Когато се компрометират публичните говорители, гражданите усещат, че ги баламосват, мамят и ограбват.

И когато всичко това стане нетърпимо, вдигат се на протест. Първите дни на всеки протест са красиви. Те сияят с ореола на романтиката и с копнежа за истина и справедливост. После се появяват лидерите. После се появяват и онези, които управляват лидерите. Те или се договарят с автентичните лидери, или издигат свои лидери, които умело правят да изглеждат автентични. В най-радикалния случай се появяват нови институции – конвенти, съвети и комисариати. В тях се появяват зловещи личности, които те карат да копнееш по предишните.

В по-мекия вариант, който е мислим в нашия глобализиран свят, просто едни граждани изместват други граждани от съществуващите институции и заемат техните места. Такава е системата и едва ли може да се направи нещо повече по въпроса. Просто трябва да си пожелаем в институциите да пребивават умни, образовани и морални граждани и да си изберем такива. Ако в институциите пребивават алчни и корумпирани илитерати, то институциите бързо ще се превърнат в един съвременен Картаген. А всички ние знаем, че Картаген трябва да бъде разрушен.

Иван Стамболов
sulla.bg