Факт е, че разговор за свободата на словото няма, освен ако някой не умре. А и тогава не става съвсем. Отстрели на журналисти се случват, но рядко обществото и гилдията разчитат знаците. И рядко реакцията е защита на професионалните стандарти, а не на поръчковите убийства с клевети, дирижирани тролски кампании, измислени сигнали до прокурата, данъчни проверки и развити болтове. Имаше много поводи през последните години. А реагира само Асоциацията на европейските журналисти. Самотата на битите е камбана за гилдията. После идва присъдата на мълчанието.

То е лично. А вчерашната реакция е пример как може да се застава срещу натиска. Ама наистина. Срещу истински натиск. Може, но не се прави често. Ако бунтът беше система, а не изблик, нямаше да сме на дъното по свобода. Нямаше да пращат поздрави в ефир, с пожелания за "бъдещи творчески успехи", нямаше да наричат въпросите "глупави", нямаше всеки ден да отбягват отговори с реплики от сорта: "ама това сега не е важно, акцентът е друг".

Тормозът срещу журналистиката е всекидневен, хроничен, узаконен, допуснат. И вярно, свободата е избор, но и съмишленици трябват. Не само за декларации, а за битки.

Миролюба Бенатова
Фейсбук