"Тъй ми се иска да взема всички отровени от пропаганда хора, да ги закарам на фронта и да видят какво означава “руски мир”

“Много ме е страх. Много. Тъкмо ми се роди бебе. Искам да му се нарадвам. И ако стане нещо с мен, кой ще се погрижи за него? Знам, че ще ме осъдиш. Аз и сам себе си съдя. Но страхът ме парализира. Затова просто не излизам от вкъщи.”, – казва един познат бесарабски българин.

(Имената на всички респонденти в тази статия са скрити поради сигурността. И каква разлика кой точно, всички тези образи са събирателни, а гласовете им са гласове на хиляди, милиони украинци).

Един друг бесарабски българин, войник разказва: “Взехме в плен един руснак. Разпитахме го. Седем години седеше в затвора за убийство. Предложиха му свобода, но на войната. Само глупавият няма се съгласи. Разказа за това, какви хубави парички плащат на войниците – в 7 пъти повече от средна заплата в регионите. Него не го е страх да умира, тъй като компенсациите за смърт на родните били толкоз, че той никога не би ги заработил иначе. Те в Русия наистина са всички откачени. Търгуват със смърт. Как да се договаряш за нещо с такива?”.

“Да има как аз да ида вместо всички трима (син, зет и мъж), аз ще ида, но тях няма да дам” – казва една украинска българка от Бесарабия, – Онзи ден погребаха 21-одишно хлапе, какво то видя в живота си? Кой ще го върне на майка му?”, – продължава тя. 

“Всички тези мъже, които бягат и се крият, трябва да бъдат уловени и от цял свят върнати вкъщи и изпратени на фронта. Или да им прибират гражданството! Защо ние своя дълг на държавата дадохме и не можем да идем даже в отпуска, няма кой да ни смени, а те не искат да я защитават, значи не са достойни да се наричат украинци. Страхливци!” – декларира един друг войник, украински българин. 

“Моят дом е в окупация. Затова съм в армията. Да се върна удома”, – стотици солдати в различни бригади. 

“Моя дом е в окупация и затопен, нищо не ме държи в Украйна вече. Аз съм бездомен. Каква разлика сега къде да живея, в Украйна в Киев или в България в София, все няма да съм удома”, – жител на Олешки. 

“Аз отивам сам на контракт с армията като доброволец, защото ме е срам от моите приятели, те всички са там. Аз им помагах със събиране на средства, та това е недостатъчно, те рискуват с животите си. А аз?” – ми разказа за своите планове един украински българин, който докато пишех  статията, стана войник. 

“Не мога да работя в такива условия с изключването на ток, ще преминавам пак в Европа да живея”, – казват хиляди жени и мъже в Украйна.

“С малко дете на 22 етаж без ток как да ходиш? Как да му готвиш нормална храна?” – оплакват се хиляди майки по страната. 

“Ние се разведохме, защото в такива условия, когато тя е в Европа, аз не мога да изляза от страната, станахме чужди. Децата виждам само по видеовръзка. Те вече говорят испански, почти не говорят украински. Аз започнах да уча испански да ги разбирам”, - сподели ми моя приятел, който с моята приятелка имат две малки деца, и бяха винаги образцово семейство, та раздялата стана техният дявол. 

“Ние взимахме мляко от едно семейство от село, което е на фронтовата линия”, – казва украински войник, етнически българин.- “Руснаците за пореден път почнаха да бомбардират селото. Видяхме, че гори къщата им. Под обстрели и с голям риск отидохме да ги спасяваме.  Спасихме само бабата, дядото изгоря. И кравата им сигурно също. Под още по-голям риск евакуирахме я, и цял път до районния център, където е по-безопасно, тя викаше и крещеше и обвиняваше Зеленски и Украйна в загубата си. Представи си. Какво става с тези хора? Руснаците ги нападат, ние ги защитаваме, руска бомба изпепелява дома им, имота, родните и кравата, ние, украински войници, с риск да загинем ги спасяваме, а те ни обвиняват нас? Каква е тази диагноза в мозъците на тези хора бре?”.

Той продължава: “Ние нямаме достатъчно хора и оръжие за настъпление. Ние само се отбраняваме. Та аз ще стои тука до край, аз не искам да сме в руска окупация, само тези, които не знаят какво е това, могат да искат мир на всяка цена”.

“Аз направих всичко възможно да се демобилизирам”, – казва един бивш войник, който сега работи като таксиметров шофьор, – “Сключих фиктивен брак с инвалид, моята комшийка, на която помагах много. Дойде ред и тя да ми помогни. Просто… Това, което аз там видях, на никой не го пожелавам. Те не ни позволяват да стреляме по същия начин както руснаците. Аз толкоз смърти на побратими видях, че не мога да го преживея. Чудом останах жив. Не знам как с този опит да продължа да живея”.

“Мразя ги тези, които се крият. Какви са мъже те? Бягат, а жените им още ги подкрепят. Аз не бих искала да имам такъв мъж. Те и от жена си при първа опасност ще избягнат” – казва жена на военен.  

“Жените, които избягнаха и оставиха своите мъже тук сами по-добре да не се връщат. На Украйна не и трябват такива содержанки (жени които се издържат за сметка на мъжа) и пристосуванки (адаптери). Можаха тук да помагат морално и с данъците си, и просто харчейки парите си тук, поддържайки икономиката, пораствайки децата като украинци, а те като истински проститутки отиват натъй, където ще им по-добре, предавайки рода и родината си” – още един глас на обществото. 

“Аз просто искам да живея. Нормално. И моите деца. Живота е кратък. Затова работя и живея тук, в Европа. Хората тук живеят абсолютно отстранено. Не им пука за нашата война, и за нас всъщност като цяло. Бих казала, ние ги дразним. Все повече. Те за своя комфорт държат повече от нашите животи и земи” – бежанка от Украйна. 

“Аз съм там, защото моите побратими са там. Аз също не се родих войник. Аз избрах смелостта и достойнството пред страха и унижението. Кой ще защити моя дом освен мен? Хората тук, дълбоко в тила, не разбират какво е това руска окупация и руски ботуш. Те не остават цял и един камък. Нито една жива душа не оцелява. Тъй ми се иска да взема всички тези умници и “ждуни” (чакащи руския мир отровени от пропаганда хора), и да ги закарам на екскурзия при нас, на фронта да видят какво означава “руския мир”” – пояснява своята мотивация един войник. 

“Те са там, защото избраха войната. Умеят да воюват. Аз своят син го раждах не за война. Няма да го дам, ако щат да ме режат! Нека синовете на депутатите и самите чиновници да вървят първо” – вика в автобуса една майка, туряйки край на живата дискусия на пътуващите с нея. 

“Умирам от жега, а климатик няма как да включиш. Без ток направо няма живот. Уморяват ни бавно” – се оплакват цивилните. 

“Умирам от жега в окопа. Без студена вода и сенки. С раници, оръжие, във форма и амуниция и тежък броник, а и се налага да си физически активен и по няколко дни нямаш къде да се умиеш и опереш – такъв е живота на войника! Не се оплакваме. Молим просто за подкрепа” , – споделят войниците. 

“Всичко това са игри. Ясно е вече. Америка иска да отслаби Русия за наша сметка. И никой не брои животите ни. От нашата смърт вече никой не се впечатлява. Ще се уморят от нашета война и с това ще се свърши всичко. Край. Руски мир победи” – размишляват пенсионери на пейката. 

“Няма справедливост на този свят. Много е инфантилно световното общество и просто няма нормални лидери, които да се обединят противостоят на злото. Истината не е в мода. Хората искат да се лъжат. Чакат някакво извънземно да ги спаси. А в същност историята на човечеството е история на войни” – казва един учител по история. 

А ето реч на един свещеник: “Господ избра Украйна и украинците за тази борба с това зло, защото само те могат да го спрат и победят, защото са най-смелите, най-борбените. У Бога няма други ръце освен човешките. В този смисъл украинските войници са воини на Господ. И тази война точно не е за земя и материални ценности. Идеологическа е. Ние се борим за ценностите, в които ще живеят нашите деца. И тук много е важно единството. Както помежду нас, тъй и помежду нашите партньори. Докато всяка една западна страна мисли само за себе си, тя ще загуби, и ние всички ще загубим, ако стоим по отделно всеки сам за себе си, но ако имаме единство помежду си и помежду партньорите, ще напреднем и победим най-голямото зло. Тъй ще възстановим справедливостта. Да мислиш за ближния си – това е по-християнски”. 

Всички тези гласове от различни разговори, новини, статии, речи са във главата ми, играят симфония на умора и отчаяние. Симфония на злото.

Тъжна е музиката. Погребална бих казала. Невъзможна за слушане. Всеки по отделно звучи убедително, всички заедно – ужасно. 

Всичко си има свое начало и край. 

Един ден войната ще свърши. Дано по-рано от търпението и адекватността на хората от плът и кръв, живеещи 2 години и половина във ужаса на войната. Дано!

Тетяна Станева, Бесарабски фронт