Партида 346

Автор на разказа „Партида” 346 е Стюарт Макбрайд. Заслужава си всеки ред.

Предупреждение: текстът по-долу се появи за пръв път като част от проекта „Голяма блог-история“ и съдържа нецензурен език още от самото си начало.

Има две неща, които никога не бива да забравяш за търговете, ясно? Едното: трябва да знаеш какво купуваш и колко струва, за да не се окаже накрая, че те карат да плащаш и през задника за някаква тъпотия. И второ: не бива да дразниш другия тип, който наддава, не и ако си има прякор като „Чука“ или „Резачката“, или шибания „Доберман“. С такива типове не се ебаваш. Оставяш ги да купят каквото там са си решили и си държиш голямата уста затворена. А за хората на име „Дъг“ не даваш и пукнат петак, нали? Нали?

Хубаво, не ми отговаряй, просто си стой като риба с рибарски прът в задника.

Как да ти кажа, там, откъдето съм аз, ако познаваш някой на име Дъг, със сигурност става дума за деветдесеткилограмов дебелак, който се занимава с компютри: първокласен задръстеняк. Виждал съм такъв, казваше се Дъг и дължеше към двайсе’ бона на Бени Маймуната – не питай, повярвай ми, НЕ искаш да знаеш, – така че отивам аз един ден у тях и му напердашвам квартирата с бейзболна бухалка, а той направо се напикава. Подава ми двайсетте бона още на място. Никакви въпроси. ‘Стествено, два месеца по-късно пак е влязъл с петдесе’ големи и му се налага да претърпи малко произшествие от Бруклинския мост. Исусе, какви истории мога да ти разкажа само за Бени Маймуната, ще ти се изправят срамните косми. Което ме доведе и до тази шибана, опикана шотландска дупка. На Бени не му харесва, когато хората започнат да разправят разни неща за него.

Както и да е, докъде бях стигнал? Аха, вярно: по правило няма нужда да се тревожиш за хора на име Дъг. Та значи, там съм, понеже на господин Ървайн му трябва нещо от търга, нали тъй? Чувал си за него? Ангъс Ървайн – движи всичките му там нощни клубове в Елгин, Фрейзърбъроу и Абърдийн? ‘Що ли те питам, ‘збира се, че знаеш. Както и да е, на господин Ървайн му трябва нещо, което са намерили в едно от „заведенията“ му и впоследствие се е оказало в ръцете на куките. И господин Ървайн си има вътрешен човек, който му е подшушнал, че това нещо е останало непоискано, така че са го засилили за продажба на търг. Защо вътрешният човек просто не вземе шибаното нещо и не го предаде нататък, си остава загадка – аканият страхопъзльо вероятно не иска да си цапа пръстите. Точно тогава на сцената смирено пристъпвам аз. Отиди на търга, купи нещото и го предай на когото трябва. Без въпроси. Не надничай вътре, не се заглеждай в пейзажа, не позволявай на никой друг да го купи. Лесно.

Така че се появявам там и няма да повярваш какво количество боклук са подготвили хората за аукциона. Не стига че е на задника на географията, но се наглеждам на чадъри, торби с дрехи и велосипеди. Една от партидите се състои от цяла тумба глуповати на вид градински джуджета, сещаш се, като в Снежанка? Как, по дяволите, можеш да си изгубиш украсата за морава? Все тая де, налага се да кисна там, докато разните му боклуци се изреждат пред очите ми, там съм три часа и задникът ми мръзне. И тогава й идва редът: партида триста четиридесет и шест. Не е нищо особено, но това няма значение, стига да я купя. Само че не съм единственият, който наддава, нали така…

Чу ли нещо?… Не?… Няма значение. Както и да е, та значи стои си там един старец от другата страна на купчината от боклуджак, който разпродават, но като ти казвам старец, имам предвид наистина, ама наистина шибано стар. Лицето на този тип е по-сбръчкано от топките ми: нали разбираш? Целият в татуировки и такива неща нагоре по врата – някакви пламъци, – а едното му око прилича на варено яйце. Грозен. И ме вижда, че вдигам ръка и наддавам за нещо номер триста четиридесет и шест, и никак не му е забавно. Всеки път щом покачи цената, същото правя и аз. Сещаш се обаче, че през цялото време го гледам и постепенно започвам си мисля, че е просто някакъв сбръчкан, стар, татуиран шибаняк. ‘Що пък да не му позволя да купи нещото? Той плаща, аз го проследявам до вкъщи, праскам го по шибаната кратуна и взимам предмета. Господин Ървайн си получава нещото, но му казвам, че съм го купил: така че запазвам сухото. Всички печелят. Освен старият негодник, а на него пък тъй или иначе направо си му е минало времето за умиране.

Така че правя следното: оставям стареца да купи нещото. Проследявам го до дома му. И точно тогава нещата кривват към по-лошо: старият копелдак си има куче с размерите на шибан буик, но това няма нужда да ти го казвам, а?… Гледай сега, най-малкото можеш поне да разговаряш с мен, ясно? Това тук не ми е точно идеята за шибан пикник на поляната… Господи… Все едно си говоря сам…

Докъде бях? Аха, та той си има онова ми ти голямо мръсно псе, а то се къса да лае и да щрака с челюсти, цялото комплект зъби – направо като някоя космата акула. Вършил съм разни поръчки в Долен Ийст сайд, знам как да се разправям с кучета-пазачи. Пуф! Заглушител. Целиш псето право между очите. Само дето разполагам с нож. Глупава, скапана държава. В що за шибана, изостанала страна не можеш да си купиш оръжие в супермаркета? „Прекрасната Шотландия“ – друг път. Както и да е де, налага се да използвам ножа върху кучето и косматият негодник едва не ми изтръгва ръката. Виждаш ли тук? Трябва да ми бият инжекция против тетанус срещу това.

Обзалагам се, че си виждал и по-неприятни неща, откакто си ченге, да? Да, хващам се на бас. Имах един братовчед, който беше ченге около десет години, преди някакъв наркоман да го очисти на улицата. Дрогиран боклук. Хубаво, не е чак толкова зле, но се обзалагам, че си виждал доста откачени неща, нали? Нали?… Мамка му, трябва ли да седиш там като водоливник през цялото време?… Ясно. Схващам.

Както и да е, значи минавам аз покрай огромния помияр и влизам в къщурката на стареца. Вътре е като в шибан мавзолей, навсякъде тъмно дърво, картини, архивни мебели и такива тъпотии. Сега вече знам, че трябва да е чул кучето – дявол го взел, всеки скапаняк в радиус от триста километра сигурно го е чул как се къса да джавка, – само че от него няма и следа. Хващам се на бас, че шибаното куче вече е като автомобилна аларма, нали разбираш? На всички толкова им е писнало да го слушат, че вече никой не му обръща внимание. Случаят със стареца сигурно е същият, но решавам да не поемам излишни рискове: влизане с взлом, намирам нещото, изпращам дъртака на екскурзия надолу по стълбите и да ме няма, преди да са се появили куките. Няма начин да се оставя да ме опандизят, задето съм намушкал куче и съм свитнал стария пръдльо: последното, което ми трябва, са осем шибани годинки и депортация обратно в Щатите, право в любящите ръце на Бени Маймуната.

Както и да е, все още няма и следа от стареца, така че си казвам, може би е на горния етаж и сере или нещо от сорта, така че може би няма нужда да го очиствам – толкова е дърт, че скоро ще си умре сам, – а нещото си стои точно там, на кухненската маса. Партида триста четиридесет и шест, нали така? Кутия, значи? Горе-долу колкото тухла, цялата инкрустирана и такива глупости, с малките му закривени метални лентички и миниатюрна ключалка. А на масата до нея си лежи ключето на червена панделка и аз си мисля, няма да навреди никому, ако хвърля само един поглед, нали тъй? А е ясно, че вътре трябва да има нещо, което си струва да бъде видяно, иначе господин Ървайн няма да полага такива усилия да го опази в тайна. Така че взимам кутията и ключа и БАМ! Старият шибаняк през цялото време бил там, криел се зад вратата. Цапардосва ме право през тила със стик за голф или някаква такава друга измишльотина, и ето ти на, озовавам се на земята. Останалото го знаеш.

Трябва да ти кажа, никога не съм вярвал, че ще ме прекара някакъв сбръчкан стар дядка. А? Да се неначудиш. Някакъв мазен стар дядка на име „Дъг“. Само между теб и мен, в смисъл, да си остане извън протокола, вършил съм какви ли не мизерии навремето. Погледни ме само. Няма начин да не се възхитиш от куражлия като стария пръдльо, а? А? Казах, няма начин да не се възхитиш…

– Не може да те чуе.

И ето го – самият стар пръдльо, – застанал на вратата на мазето, с лице като разсърдена стара кожа. А аз го питам:

– Как така?

А той щраква ключа на лампата и – в известен смисъл – половината глава на ченгето липсва. Преди не съм успял да го забележа, защото е било тъмно като в дупка. Виждал съм единствено униформата и шапката. Донякъде това обяснява защо не е бил особено разговорлив.

– Негодникът цъфна снощи и започна да задава въпроси – казва старецът, като посочва към онова, което е останало от лицето на ченгето. – Но забрави да намушка песа ми.

После изважда проклетата кутия – партида триста четиридесет и шест, – поставя я на малката полица до вратата, завърта ключето, а отвътре изскача една миниатюрна балерина на пружина. Върти се около себе си, без да спира, докато музиката дрънка в студеното, влажно помещение, в което тегне миризма на кръв и пикня.

Поглеждам го право в окото, онова, което още работи, и казвам:

– Предполагам, че няма смисъл да се пазаря?

Той поклаща глава, след което от близкото чекмедже вади един голям чук със закривена лапа за вадене на пирони, плюс кутия от онези петнайсетсантиметрови, галванизирани гвоздеи с напречни нарези.

И заедно с писъците музикалната кутия продължава да свири.

Превод от английски: Петър Тушков, 19 октомври 2008

Бележки:

Преводът на разказа се публикува за пръв път в eet-live.com с любезното съгласие на Стюарт Макбрайд. Оригиналът се появява за пръв път през 2005 година като част от проекта Голяма блог-история. През 2009 година издателство ИнфоДАР издава една от книгите на автора, Студен гранит, първия роман от поредицата за детектив-сержант Логан Макрей.

Книгата може да бъде поръчана от сайта на издателството.

Споразумение с читателя:

Разказът Партида 346 от Стюарт Макбрайд, или иначе казано, Lot 346 от Stuart MacBride в превод на български от Петър Тушков може да бъде разпространяван и копиран свободно само с некомерсиална цел, без да бъде променяно нищо по неговия текст от заглавието на разказа до края на текущото споразумение.