„Ко ши му й” хвърля „западния” българин в недоумение на изток

Обичаен диалог по морето, на който мнозина българи едва схващат смисъла. В същото време обаче той е съвсем нормален за други, по този начин те обменят доста информация помежду си. Въпросната размяна на реплики е типична за Бургас и региона и тотално невъзможна за дешифриране из Софийско, Родопите, Северозападна България и други краища на страната. Там пък имат други фрази, които на свой ред звучат непонятно за бургазлии, варненци, старопланинци... Така е било отколе, а явно тенденцията за наличие на езикови отлики ще продължава, независимо от процесите на унификация в стандартния ни език.

От десетина години столичани масово се жалват, че градът се напълнил с „прованс”, че навсякъде се „м'ека безобразно”, че все по‒често може да се чуе как някого го боли я „главътъ”, я „ръкътъ”, или пък „в студ’енуту тъй мъ свивъ циститъ, чи ши съ нъчуркъм и ши станъ мъскъра”. И ако това на запад звучи направо екзотично, понякога и „западният” българин има нужда от разговорник, идвайки към морето. Мекият изговор на съгласните, стигащ дори до техния преход в други (чихо, вм. тихо; ченджира, вм. тенджера и под.), и по‒специфичната лексика направо „хвърлят в оркестъра” затвърдялото западнобългарско ухо. На изток всяко „е” извън ударение преминава в „и”, всяко „о” в „у”. Оттам идват промените, които по езиковите закони са съвсем логични, но у неспециалистите предизвикват смут, а нерядко и подигравки.

Горепосоченият диалог „Ко стаа? ‒ Ми, на!” е ежедневие по Черноморието. Както и друга една констатация, която звучи почти като на китайски ‒ „Чи ко ши му й!” (че какво ще му е), с която събеседникът изразява нещо от порядъка на равнодушие. „Ади ве, чув’ек!” пък е подканяне за действие от младежкия сленг на изток, което кореспондира дословно на западното „Аре, бе пич, копеле и пр.” „Ши върим ли?” тук в никакъв случай не е кулинарен въпрос за това дали ще варим нещо, а питане, ще тръгваме ли. „Баницата пикая”, естествено, означава че „я пека баницата”, а „ши спа, ши чита, ши мита” са далеч по‒разбираеми фрази, макар и с недотам присъща фонетика за гостите от други краища на България. Разбира се, по Черноморието хората, носители на въпросния диалект, нямат усещането, че разговарят некнижовно, тъкмо обратното, на тях различното им се вижда не дотам нормално, че даже и неправилно. На свой ред те пък се чувстват като в небрано лозе, когато попаднат в София, а нежели пък в Перник, Радомир или Трън. Тогава настава пълна обърквация. Като емблематична се разказват историята за онзи трънчанин, който отишъл на море, излязъл с жена си на разходка и спрял пред сладоледаджията с репликата „Нацвърчай ми един помръжляк!” Онзи почти прихнал, но с разбиране попитал „А на жена ти да го нацвърчам ли?” „Тц ‒ отказал пестеливо трънчанинът ‒ она че лиже от мойо!”

Във всички тези диалектни различия всъщност се оглежда многообразието на езика, който говорим всички ние върху българската езикова територия, която далеч надхвърля държавните граници на България. А българската диалектология учи, че диалектите не са развален език, тъкмо обратното, те обогатяват книжовния, още повече че в историческото си развитие той е черпил лексика именно от огромното богатство на народните говори. Макар и в много по‒слаба степен този процес продължава и до ден днешен. Затова няма нищо страшно да познаваш и да разговаряш на собствения си диалект, да общуваш на него с близки и роднини, стига да владееш в достатъчна степен и книжовната норма. За да не става като с онова моме, което не разбрала какво станало, но "от дума на дума" взело, че забременяло, а после се оплакало на майка си: „И мъй ино срааам, срааам!”

Ана Кочева