Събота, 16 Декември 2017, 20:33
Frognews
2| 3645 |20.09.2017

На Балканите духат ветрове на промяната, ще съумеем ли да се възползваме този път от тях

.
Премиерът Борисов избра доста неподходящ ден за посещение в Кавала-6 септември. Преди 138 години Съединението се е посрещнало в Гърция като национална катастрофа. Гърците са считали Източна Румелия, ако не за изцяло, то поне частично за гръцка територия.
Гръцкият език е бил признат за официален от Устава на "самоуправляващата се" османска провинция. Ако през 1885 сме имали обща граница, вероятно освен със Сърбия, сме щели да воюваме и с Гръцкото кралство.

От това не следва, че днес не трябва да изграждаме отношения на стратегическо приятелство в южната ни съседка. Но символиката все пак е от значение. Великобритания и САЩ споделят „специални отношения“. Но няма да подпишат какъвто и да било договор на 4-ти юли, пише libertarium.net.

Изказването на гръцкият премиер Ципрас в присъствието на българския му колега, че: „Нашите две страни биха могли да изиграят ролята на мост между ЕС и Русия” сигурно е смислено за Гърция, но не и за България. Все пак Гърция никога не е била окупирана от Съветския съюз.

Не страда и от психологическа зависимост, подобна на нашата. Макар да е получила своята независимост след подписването на Одринския договор за мир, с който приключва Руско-турската война от 1828-1829 г., гърците не честват договора като национален празник. Предпочитат да честват деня, в който са се вдигнали на въстание седем години по-рано.

Отношението към Русия не трябва да е общото между България и Гърция.Ако трябва да координираме поведението си към Москва със съседна страна, то това трябва да е Румъния. С нея имаме по-сходен исторически опит. С Гърция можем да синхронизираме политиката си спрямо други предизвикателства – тези, които идват от югоизток.

Изграждането на „специални“ тристранни отношения между Румъния, България и Гърция е инструментално за стабилизиране на югоизточния фланг на Европа. То, разбира се, е трудно постижимо, защото Гърция не е особено притеснена от агресивните действия на Русия, а Румъния не се бои от евентуални ексцесии от страна на Ердоганова Турция. Но България трябва да се стреми именно към такива отношения!

Изграждането на инфраструктурна връзка, която да свързва Егейско море, Черно море и Дунав, е наистина важна. Но тя не може да е заместител на националните въжделения на отделните страни.

Суверенният български излаз на Егейско море е неделима част от нашия възрожденски идеал и основен български геополитически императив.

След подписването на Лондонския договор за мир през 1913 година, България получава всепризнат излаз на Егейско море. Трябваше да преживеем не една, а две национални катастрофи, за да го изгубим. Докато Западна Тракия е наша, през 1915 година един от най-прозорливите български политици на 20 век – Александър Стамболийски, е осъден на доживотен затвор заради усилията си да не допусне въвличането на България в Световната война.

Седем години по-късно, когато България е изгубила това най-важно свое геополитическо постижение, пред конференцията в Генуа той заявява: „Българският народ не иска нищо друго, освен един открит и сигурен икономически прозорец. (…). Той не иска територия, а път, изход. Той не иска земя, а въздух да диша, да живее.“

Стамболийски е на път да договори излаза на Егейско море, но е свален и убит, а последвалите правителства приемат предложението за българско пристанище и комуникационна линия като „недостатъчно“ и предпочитат да оставят въпроса открит. Пропускаме шанса да го договорим, когато Мусолини напада Гърция. Вместо това търсим силова ревизия с помощта на Хитлер, която отрови допълнително отношенията между двата народа.

Днес България няма да постигне нищо, ако отправи претенции, базирани на клаузата в Ньойския договор, според който тя трябва да получи свое пристанище. Но може да го договори, ако предложи и на южната ни съседка нещо, което за нея е исторически оправдано и от което тя се нуждае – свое пристанище на Черно море.

Изграждането на обща инфраструктурна връзка може да постави България в опасен „сандвич“. Ако всяка от страните има своя собствена връзка между Черно море и Егейско море, сигурността и на двете страни всъщност ще се увеличи. Няма лошо Гърция да доведе своята Виа Игнация до Черно море, което неизбежно ще стане едно от трасетата на новия Път на коприната. Нека си построят и петролопровода, с който да захранват рафинерията в Александруполис. Но и България трябва да има свой газов терминал на Бяло море, своя собствена комуникационна линия…

Всяка договореност с Гърция трябва да е стъпка към постигането на тази заветна цел, не отдалечаване или отказ от нея.

През 1924 година правителството на Александър Цанков не приема предложението България да „наеме“ за 100 години 3 квадратни километра край Александрополис, за да изгради свое пристанище. Не си дава сметка, че ако го има, по-късно ще може по-лесно да постави искания за определена „мирна ревизия“ – стига те да са умерени – да не са 3 квадратни километра, а да кажем 15, да не са „наети“, а да са под български суверенитет.

Да са свързани с България не чрез линия, контролирана от международна компания, а да са българска суверенна транстериториална линия… Оправданието било, че изграждането на пристанище било скъпо, а бъдещето му – несигурно. И сега някои повтарят рефрена: „Откъде пари?“ Но както е казано, „политиците мислят за следващите избори, държавниците – за следващите поколения!“

Договарянето на терен срещу терен, трасе срещу трасе с Гърция, е единствената сигурна почва, на която ще може да изградим стратегическо партньорство.

А когато в Атина приемат, че за нас „Скопие“ е каквото е за тях Кипър, и двете страни проявят готовност да се подкрепят една друга, сигурността в югоизточна Европа наистина ще бъде гарантирана. Да не забравяме, че и Румъния се опитва да изгради отношения, сходни тези на Гърция и Кипър, с Молдова. България няма защо първосигнално да е „против“. Едно съвместно финансирано преселване на желаещите да се преселят в България бесарабски българи може само да помогне за преодоляването на демографската криза у нас.

През 1940 година, с връщането на Южна Добруджа, постигнахме историческо помирение с Румъния. Независимостта на Македония е предостатъчно предусловие за бъдещи приятелски отношения със Сърбия, особено след като постигнем стратегическо партньорство със Скопие. Можем да се договорим с Гърция за взаимноизгодно геополитическо „наместване“. Можем да се превърнем в основна опора на демократичните „морски“ сили на Балканите.

Без да искаме едностранна отстъпка от никого, можем да постигнем националния си идеал!

ОЩЕ ПО ТЕМАТА

. Ревизията на приватизацията се използва за политически атаки 2| 2615 |15.12.2017 . Валери Симеонов обвини Борисов в саботаж заради втория лифт в Банско 8| 3001 |14.12.2017 . Украйна на кръстопът – Порошенко срещу Саакашвили 0| 2725 |14.12.2017 . Радан Кънев: Прокуратурата има интерес делото КТБ да не стигне до никъде 6| 4336 |13.12.2017

КОМЕНТАРИ

Реклама
Реклама
Реклама

БЛОГОВЕ

Ние използваме "бисквитки", за да улесним Вашето сърфиране и да Ви покажем съдържание, което може да Ви заинтересува. Използвайки този сайт, Вие се съгласявате с нашите условия

Разбрах