Четвърта власт ли? Няма такова животно!

В нощта след изборите медии и политици ни устроиха убийствено слаб спектакъл и на всичко отгоре го излъчиха на живо. Стотици хиляди българи гледаха така наречените пресконференции, на които представителите на „четвъртата власт” безсрамно се слагаха на първата, на втората, на опозицията и на всички други политици, докопали се до трибуната.
То бива, бива раболепие, но този път всички граници на приличието бяха надминати. Вместо въпроси репортерите задаваха отговори от типа „Ще продължите ли да бъдете гласът на хората?” След това кандидатите за президенти и техните партийни лидери държаха по една реч, вероятно подготвена предварително.

Всички бяха научили репликите си по сценария и стриктно го спазваха. Ако някой непредвиден журналист случайно се добереше до микрофона и много настояваше за отговор, беше определян като „лицемерен”, а най-много се възмущаваха от „нахалството му” неговите колеги. Даже на Бойко Борисов, който иначе обича подмазвачите и често им дава интервюта, по едно време му писна да му се слагат и на един от удобните въпроси отсече, че си гледа своята къщичка, а не чуждите.
Веднага след едната пресконференция втора смяна представители на големите медии се нареждаха на опашка пред микрофоните, хем за да се покажат по телевизията с някое позитивно изказване, хем да се харесат на отговарящите. Може да са имали и трета задача – да не допускат неудобни колеги, но за това нямам доказателства.

Четвърта власт ли? Няма такова животно в България! Тя за разлика от първите три не е изборна. Главният редактор може да те назначи за журналист, но не и да те направи, както стана ясно на пресконференциите. Журналист те прави зрителят, слушателят или читателят, когато станеш негов глас, като задаваш въпросите, които си задава той. Веднъж в Съветския съюз Тодор Живков се изтърва, че се бил разбрал с българските журналисти – да не пишат какво се случва, а „каквото се полага”. Речта му излезе даже в книга – „Като братя при братя”. Затова за аварията в Чернобил разбрахме с три дни закъснение – защото съветска атомна централа не можеше да гръмне! Но тогава поне медиите слугуваха по принуда. Журналистите по дефиниция бяха „войни на партията”.

Сега слугуват доброволно
Интересно – младите хора, които преобладаваха в пресцентъра на изборите, не помнят тоталитарната епоха, но чудесно владеят нейните пропагандни прийоми. Само някои телевизионни динозаври като Иван Такев и Сашо Диков още си позволяват да задават неудобни въпроси. Може би затова на Сашо му гръмнаха колата. И може би затова той не беше в зала № 3 на НДК в нощта срещу понеделник.

Срам ме хвана от моя занаят. И аз, както казва Стефан Данаилов в предизборния си клип, искам да се гордея, ама нямаше с какво. Защото никой от наредилите се на опашка пред микрофоните не зададе въпросите, които интересуват хиляди и ще определят позицията им на балотажа.

Например:
• Чувства ли се Росен Плевнелиев българския Медведев?

• Преди шест години след парламентарните избори народният артист Стефан Данаилов плака в Кърджали заради отнетия от ДПС депутатски мандат и се кълна, че няма да предаде родопчани и няма да участва в правителство на Доган. Седмица по-късно стана министър в кабинет с мандата на ДПС. Как сега ще обясни на избирателите си там, че очаква подкрепа от Ахмед Доган на втория тур?

• През февруари 1997 г. Ивайло Калфин шумно напусна БСП. Защо тихомълком се върна?

• Преди година премиерът заяви, че Меглена Кунева му е ходила на крака да го моли да подкрепи кандидатурата й. Имало ли е такава среща и какви са отношенията им сега?

Отговарящите подминаха и част от зададените въпроси, но никой от питащите не настояваше. У зрителите остана тягостното чувство за някакъв заговор на мълчанието, прикрит зад водопад от празни думи. Какво ти чувство! От скандала с подкупа, предложен на тв водеща от човек на Софиянски, стана ясно, че всяко участие в предизборно предаване се е плащало. Включително и диспутите в обществената БНТ, както официално съобщиха по повод протестите на Светльо Витков. И това не е само по време на кампанията. Плаща се, за да пишат или говорят за теб, а най-скъпо се таксува премълчаването, както ме увери една собственичка на PR агенция.

Горката Васа Ганчева беше разпъната на кръст и умря на него, задето приела пари от обект на своите писания. Не че я оправдавам, но тя стана изкупителна жертва. Това си е масова практика. Даже му измислиха благозвучно име – „медийно партньорство”. Плащаш си на редакцията и тя те хвали или си мълчи за грешките ти. Не плащаш ли – става критична. Медиите, с много малки изключения, се делят на два вида – такива, които вземат, и такива, които си искат

Това в ЕС се нарича търговия с влияние и тя се върши по всички редакционни етажи – на едро или на дребно. Редакциите с гордост съобщават, че техни журналисти са получили награда от едно или друго ведомство – нещо, което във Франция например е абсолютно забранено. Доста хора от централни вестници работят на граждански договор като PR агенти на външни структури. Те са нещо като кавър версия на героя на Робърт Луис Стивънсън от романа „Д-р Джекил и мистър Хайд”. Сутрин са платени консултанти на тези, за които пишат, вечер стават журналисти със собствено мнение и отразяват дейността им „обективно и безпристрастно”.

В Германия осъдиха двама редактори на един спортен сайт, задето срещу заплащане отразявали незначителни събития. Прилагането на строги професионални критерии при подбора на информацията се смята за дълг на журналиста към обществото. У нас повечето медии имат тарифа за скрита реклама и не го крият – вижте сайтовете им в интернет.
Въпросът кой властва в четвъртата власт и как я управлява става все по-важен. Ако продължаваме така, скоро във Фейсбук ще се появи група „Угасете телевизора!”

Крум Благов
krumblagov.com